— Ти също.
И това бе самата истина. През последните десет години, откакто го познаваше, той наистина изглеждаше все по-добре, също както доброто уиски ставаше все по-добро с годините. Тъмната му коса бе все така гъста и чуплива, дълбоко разположените очи излъчваха добре познатия й магнетичен блясък. Лицето му също е прекрасно, помисли тя и въздъхна доволно. Загоряло, гладко, с няколко бръчки покрай устата и очите, които издаваха склонността на Зак да се смее често и само подсилваха чара му.
През целия си живот Фреди не можеше да се начуди как така винаги бе заобиколена от поразително красиви хора.
— Как е Рейчъл?
— Госпожа съдията се чувства великолепно, както винаги.
Устните на Фреди трепнаха в усмивка. Въпреки че шеговито използва титлата, с която се обръщаха към Рейчъл само в съда, в думите му прозвуча много обич. Жената на Зак — нейната леля — беше съдия по наказателни дела.
— Всички страшно са гордеем с нея. Видя ли играчката съдийско чукче, което мама й изпрати? Онова, което издава звук на счупено стъкло.
— Дали съм го виждал! — Зак се усмихна ехидно. — Редовно ме удря с него по главата. На иска да забравям, че съм женен за съдия. — Очите му просветнаха насмешливо. — Освен това изглежда страхотно в черната тога.
— Сигурно. А как са децата?
— Поразяващата тройка? И те са добре. Искаш ли нещо газирано?
Като се забавляваше искрено, Фреди наклони глава настрани.
— Защо. Да не искаш да ти покажа личната си карта, Зак? Сигурно си забравил, че вече съм на двайсет и четири.
Той замислено потърка брадичката си и изпитателно я погледна. Крехката фигурка и белоснежната кожа като на порцеланова кукличка наистина бяха подвеждащи. Ако не знаеше годините й също толкова добре, колкото години те на собствените си деца, като нищо щеше да й поиска документ за самоличност.
— Просто не мога да свикна. Малката Фреди вече е голяма.
— И след като се убеди, че е така — каза тя и кръстоса крак върху крак, — защо не ми налееш чаша бяло вино?
— Веднага. — Зак протегна ръка зад гърба си и бел да се обръща безпогрешно извали подходяща чаша. — Как са вашите?
— Всички са добре и ти изпращат поздрави. — Вдигна чашата с виното, която й подаде Зак. — За семейството.
В отговор той надигна тумбеста бутилка с минерална вода.
— Е, какви са плановете ти, скъпа?
— Ами, имам предвид някои неща. — Та се усмихна и отпи от виното. Интересно, как ли щеше да реагира Зак, ако му признае, че е дошла да омае по малкия му брат. — На първо време трябва да си намеря жилище.
— Знаеш, че у нас винаги си добре дошла.
— Да, знам. Както и че мога да отседна при баба и дядо, при Майкъл и Сидни или при Алекс и Бес. — Отново се усмихна. Толкова бе хубаво да си заобиколен от хора, които те обичат. Но… — Всъщност предпочитам да съм самостоятелна. — Облегна се на бара. — Крайно време е за малко приключения. — Той понечи да възрази, но Фреди се засмя и завъртя глава. — Нали няма да ми четеш конско, чичо Зак? Малко е смешно за човек, който навремето е избягал от къщи, за да стане моряк.
Ето, че го хванах на тясно, доволно помисли тя. За пръв път излязъл в открито море, когато е бил доста под двайсет и четири.
— Добре, няма да има конско. Но не обещавам, че няма да те държа под око.
— Знаех си, че мога да разчитам на теб — обяви Фреди и няколко пъти се олюля на стола, преди да попита — както се надяваше, — напълно естествено и спокойно: — А как е Ник? Очаквах да го видя тук.
— Мотае се наоколо. Сигурно е в кухнята и нагъва от спагетите на Рио.
Тя подуши въздуха.
— М-м-м, мирише вкусно. Ще мина да му се обадя.
— Заминавай. И го предупреди, че очаквам да си плати вечерята като посвири малко.
— Непременно ще му предам.
Фреди взе чашата с виното, като едва се сдържа да не си оправи косата или сакото. Никак не бе очарована от външността си. В най-добрия случай можеше да мине за „сладка“ при този нисък ръст и крехка фигура. Отдавна бе престанала да се надява, че един ден ще разцъфне и ще се превърне в съблазнителна пищна красавица.
Към нежната фигурка трябваше да се прибави буйна грива от ситно къдрава червеникаво — руса коса, чипо носле със съзвездие от лунички, раздалечени сиви очи и трапчинки на бузите. Когато беше малка, мечтаеше да изглежда като примерна и изтънчена госпожица. Или напротив — дива, непокорна и лукава. За щастие колкото по-голяма ставаше, толкова повече се харесваше такава, каквато бе.
Но и сега искрено се обиждаше, когато я възприемаха като кукла в естествен ръст или като ренесансова статуетка.