— Не и Ник. — Прибра портмонето си в чантата, тъй като Алекс пусна жетони и за двамата.
— Сигурно. Нали е малко глупав. Според мен, ти вече не си дете.
Тя се спря пред въртящата се врата, сложи ръце на раменете му и звучно го целуна по устата.
— Не мога да ги опиша колко се радвам, че ся го забелязал. Обожавам те, Алекси.
— Да, но ти изглежда не забелязваш моята гледна точка. — Хвана я под лакът и я преведе през тълпата от пътници, които също като тях чакаха следващата мотриса за центъра.
— Лъжеш се. Страхуваш се да не направя нещо, за което после ще съжалявам. Или за което Ник ще съжалява.
— Ако си мислех, че той ще съжалява, така щях да го обработя, че поне един месец нямаше да може да свири.
Но тя само се засмя.
— Глупости, само заплашваш. Обичаш го като роден брат.
Златистите очи на Алекс потъмняха. — Което няма да ми попречи да му изпочупя ръцете, ако пипа където не бива.
Фреди реши да не му казва къде бяха ръцете на Ник само преди няколко часа.
— Влюбена съм в него, чичо Алекс. — Засмя се и отметна косата си назад. — О, колко добре се чувствам. Ти си първия, на когото го казах. Даже мама и татко не знаят. — Задави се от смях, когато забеляза, че той я гледа с отворена уста. — Наистина ли си изненадан?
Той преглътна една ругатня и я натика във вагона, който току-що бе спрял пред тях.
— А сега чуй какво ще ти кажа, Фреди.
— Не, първо ти ме изслушай. — Здраво се вкопчи в металната дръжка, когато влакът рязко набра скорост. — Сигурно си мислиш, че не зная каква е разликата между пубертетската и истинската любов, но се лъжеш. Зная я — повтори тя толкова убедено, че той предпочете да премълчи. — Аз не обичам само момчето, с което се запознах преди толкова много години, чичо Алекс. Обичам мъжа, в когото то се превърна. Обичам го с всичките му добри и лоши страни, обичам неговото непокорство, нежността му и дори пристъпите на лош характер. Обичам го такъв, какъвто е. Той може да не го разбере или да не отвърне на любовта ми, но нищо и никой не може да промени чувствата ми.
Алекс дълбоко въздъхна.
— Наистина си пораснала.
— Да, така е. И съм се научила да обичам от най-добрите учители. Не говоря само за мама и татко, но също за теб и Бес, както и за всички останали. От вас разбрах, че когато обичаш истински, то е завинаги.
Срещу тези думи той нямаше как да възрази. Любовта му към Бес ставаше все по-силна и по-ценна за него с всеки изминал ден.
— Държа на Ник като на всички членове на семейството — предпазливо започна Алекс. — Както и на тебе. Ето защо искам да те предупредя, че той не е лесен, Фреди.
Още не се е освободил окончателно от миналото.
— Зная. Не твърдя, че разбирам всичко, но зная, че си прав. Само не се тревожи излишно — помоли тя и го докосна по бузата. — И те моля засега този разговор да си остане между нас. Имам нужда от малко време, преди цялото семейство да тръгне на пръсти по петите ми.
Вечерта, когато се прибра в хотела, на рецепцията имаше съобщение за нея. Заинтригувана, Фреди отвори плика още в асансьора.
На лист чернова с почерка на Ник беше надраскано следното:
Добре де, права си. Това наистина е солото на Мади. Искам стиховете до утре сутринта. И да са добри! Имам среща с Валънтайн и останалата пасмина. Гледай да на оплескаш нещата.
Измина коридора до стаята си с танцова стъпка.
След два часа тичаше нагоре по стълбите към неговия апартамент. Знаеше, че е на смяна в бара, но това изобщо не я притесня. Не беше дошла да го гледа. Седна пред пианото и включи касетофона.
— Готова съм, Никълъс. Смятам, че стиховете са повече от добри. Ето, можеш сам да се убедиш.
Окрилена от успеха, тя ги изпя с неговата мелодия. Думите се появиха в главата и, откакто за пръв път я бе чула. Сега, когато бе огладила и преработила стиховете, те пасваха на музиката на Ник като че ли бяха създадени едновременно.
След като отзвуча и последната нота, Фреди затвори очи.
— Какво правиш тук?
Подскочи и се обърна към вратата. Там беше застанал Ник. И не изглеждаше приятелски настроен.
— Дойдох да оставя стиховете. Нали ги искаше преди срещата утре? Ето, имаш ги.
— Да, разбрах. — И бе страдал жестоко, докато я гледаше как пее за него. — Знаеш ли колко е часът?
— Сигурно около полунощ. Мислех, че си зает в бара.
— Правилно си мислила. Всички сме заети в бара. Рио ми каза, че си тук.
— Не беше необходимо да се качваш. Просто не ми се чакаше до утре. — Фреди изведнъж се притесни, — Кои точно стихове чу?
— Чуя достатъчно.
— Е, и какво ще кажеш? — Нетърпелива да чуе мнението му, преметна крака през пейката и се обърна към него.