— На ръчички — изкомандва Лоръл и започна да се катери по коленете й. Детето имаше широката слънчева усмивка на баща си и хладния, преценяваш поглед на майка си.
— Ето, вече си на ръчички. — Фреди я прегърна, а малката се заигра с ярките камъчета на колието й.
— Значи си доволна от апартамента? — попита Сидни и протегна ръка да погали сина си, който прелетя покрай нея, гонейки един от братовчедите.
— Направо съм във възторг. Много съм ти задължена. Точно това исках — и като размери, и като местоположение.
— Добре. — Майчинският инстинкт на Сидни не й позволяваше да изпуска от поглед най-големия си син. Напоследък беше започнал да тормози сестра си. Не че имаше основания да се притеснява за Мойра. Хлапето имаше бърз и силен ляв удар. — Гриф! — извика след миг, което, в съчетание със стоманен поглед, се оказа достатъчно синът й да пусне рошавата опашка на сестра си. Беше я дръпнал, просто за да види какво ще стане.
— Започна ли да си търсиш мебели? — полита Сидни точно когато Лоръл решително заяви намерението си да се премести от скута на Фреди в нейния.
— Още не съм се заела сериозно — призна Фреди. От горния етаж се чу смразяващ кръвта боен вик, последван от силно тупване на пода. Никой от присъстващите дори не трепна. — Все пак успях да си купя някои неща. Следващата седмица смятам да се нанеса.
— В центъра зная един много приличен магазин за килими — предлагат добро качество на достъпни цени. Ако искаш, ще ти дам адреса. Хей, Зак.
— Хм? — Той откъсна поглед от мача по телевизията и проследи с поглед пръста на Сидни. Най-малкият му син се беше изкатерил на един стол до бюфета на Надя и не сваляше лаком поглед от желираните дъвчащи бонбони на Юри на най-горния рафт.
— Гидиън, внимавай в картинката!
Гидиън отправи сияйна усмивка към баща си — самата невинност.
— Само един бонбон, татенце. Дядо ми разреши.
— Не се и съмнявам — промърмори Зак. Стана, подхвърли сина си във въздуха, за да го отвлече от опасните мисли и извика; — Хей, мамо, ела да хванеш детето!
Опитът и добрият рефлекс позволиха на Рейчъл да го хване още във въздуха. Новоназначеният съдия по наказателни дела преметна кикотещия се син нагоре с краката и попита Фреди:
— Къде е непокорният Ник?
Точно това се питаше тя самата.
— Сигурно всеки момент ще се появи. Не вярвам да пропусне вкусната храна на баба. Вчера говорих с него и каза, че ще дойде.
Но не й беше казал какво мислят продуцентите за съвместната им работа. За Фреди чакането беше все едно да седи на някой от иглениците на Надя.
А би трябвала да съм свикнала с чакането — помисли тя и тихо въздъхна. — Нали вече десет години чакам Ник?
Стана, като остави разговорите да текат около нея. Ловко заобиколи налягалите на пода деца и разхвърляните играчки и тръгна към кухнята.
До масата стоеше Бес и поставяше последните щрихи в украсата на салатата, а Надя се суетеше край печката.
Колко е хубаво тук, мислеше Фреди, оглеждайки помещението. Типично място за хранене; плотове, вечно затрупани с продукти и чинии, хладилник, целият облепен с ярки детски рисунки за радост на внуците. На печката винаги къкреше нещо вкусно, а кутията за сладки не оставаше празна.
Точно тези дребни неща правеха от една къща дом, мислеше Фреди. Един ден и тя непременно щеше да има подобно уютно помещение.
— Бабо, здравей. — Целуна топлата буза на Надя и долови познатия дъх на лавандула в съчетание с миризмата на печеното. — Имаш ли нужда от помощ?
— Не, Седни и си налей чаша вино. В последно време се навъдиха прекалено много желаещи да готвят.
Бес намигна на Фреди.
— Допусната съм в светая светих само защото се уча да готвя. Надя реши, че е крайно време да престана да бъркам буламачи с телефонната слушалка на ухото и то в единствената тенджера, която притежавам.
— Всичките ми деца могат да готвят — гордо обяви Надя.
— Без Ник — забеляза Фреди и грабна една репичка зад гърба на баба си.
— Не че всички са еднакво добри в кухнята. — Надя месеше тесто за курабийки. Тя беше дребничка, закръглена жена със стоманено сива коса, която обрамчваше лицето й — красиво и сякаш неподвластно на времето. Постепенно Фреди бе разбрала, че това бе лице на една щастлива жена. Имаше няколко бръчки, но всички те се дължаха на възрастта, а не на мъка или нещастие.
— Когато се научиш да готвиш — Надя размаха поучително черпака към Бес, — на свой ред ще го предадеш на своите деца.
Бес весело вдигна рамене.
— Звучи ужасяващо. Миналата седмица Кармен си изсипа цял пакет брашно на ставата, а след това счупи и няколко яйца.