Бес внезапно прояви задълбочен интерес към правилата за рязане на гъби.
— Като че ли схванах как са прави. Номера е в движението на китката.
— Самонадеян, избухлив кретен — тихичко продължи да ругае Фреди.
— Кретен — съгласи се Кайл, когато тя го изнесе от кухнята.
— В един момент са още деца, а в следващия се оказва, че вече са станали големи мъже и жени — тихо забеляза Надя.
— Не е лесно да си пораснал. — Надя замислено обърна тестото с точилката.
— И как само я гледа.
Бес рязко вдигна глава. Не беше сигурна, че Надя ще забележи това, което видяха очите й. Всъщност, как няма да забележи — помисли Бес. — Тя усеща всичко, което става в семейството.
— Ама и тя му отговаря с поглед — съгласи се Бес.
Двете се спогледаха и весело се засмяха.
— Фреди ще го накара да прояви най-доброто от себе си:
Бес кимна.
— А той ще я пази от прекалено емоционални постъпки.
— В това момче има толкова много нежност. Има нужда от семейство.
— Тя също.
— Това е добре.
Бес се засмя я вдигна тост със сока.
— Направо страхотно.
Това беше първият от поредицата разговори, посветени на Фреди и Ник тази вечер. Двамата сигурно щяха да припаднат ако можеха да ги чуят отнякъде.
Когато се прибраха в мезонета, Бес се сгуши а Алекс и се прозя. През първите месеци на бременността винаги беше ленива като котка, която се изтяга на слънчева светлина.
— Алекс?
— Хм? — Той я галеше по косата, с едно око наблюдаваше новините по телевизията и в същото време мислеше за последния нерешен случай в участъка. — Искаш ли да ти донеса нещо от кухнята?
И двамата се забавляваха със състоянието й, тъй като тя се оказа христоматиен пример за жена в начална бременност. Последователно проявяваше всички описани в книгите прищевки.
— Мисля, че в хладилника има още сладко от ягоди и фъстъчено масло.
— Ами — Замисли се за миг, но решително завъртя глава. — Не, предлагам тази вечер да не прекалявам. — Усмихна се щастливо, когато той плъзва ръка по плоския й корем. — Да си призная, мислите ми все се въртят около Фреди и Ник.
Алекс се отмести предпазливо, тъй като бе обещал на племенницата си да не я издава.
— Защо?
— Чудя се дали знаят, че са луди един за друг или още са на етапа „не разбирам какво ми става“?
— Какво? — Той седна в леглото и смаяно погледна съпругата си със сънените очи и разрошената коса. — Какво каза?
— И аз още не мога да преценя. — С привично движение Бес удобно се намести в новото положение, което бе заело тялото му. — Сигурно и двамата се чувстват доста странно.
Алекс издиша дълбоко.
— Странно — промърмори, — как разбра, че са луди един за друг?
Тя събра цялата си енергия, за да отвори едното си око.
— Колко пъти съм ти повтаряла, че писателите са не по-малко наблюдателни от ченгетата. Нали и ти забеляза? Как се гледат, как внимават да не се докоснат случайно.
— Може и да има нещо. — И никак не бе възхитен от тази идея, — Трябва да подготвим Наташа.
Бес лениво изсумтя.
— Алекс, в сравнение с майките всички писатели и ченгета са направо слепи, глухи и неми. — Примъкна се по-близо до него. — Значи сладко от ягоди, така ли?
В другия край на града Зак и Рейчъл проверяваха дали децата са заспали. Рейчъл свали слушалките от главата на дъщеря си, а Зак подпъхна под ръката й плюшеното зайче, с което тя заспиваше от бебе. Рейчъл често си мислеше, че това беше типична проява на противоречивата душа на една госпожица в пубертета.
— С всеки изминал ден все повече започва да прилича на теб — прошепна Зак, докато стояха пред леглото на първородната ся дъщеря. — Само брадичката е на Мълдун — упорита като изваяна от камък.
Хванати за ръце влязоха в спалнята на момчетата. И едновременно въздъхнаха — дълбоко и безпомощно. Така би реагирал всеки нормален родител, особено след като успее да различи в бъркотията телата на синовете си. Навсякъде — включително на горното креватче — бяха разхвърляни дрехи, чорапи, обувки, строители, играчки, спортни екипи. Единият крак и ръката на Джейк се подаваха под дюшека. Неговият ангел-пазител трябва да беше от чисто злато, щом не бе допуснал да се изтърси от леглото върху купчината дрехи на пода. На долния креват малкият Гидиън изобщо не се виждаше, забелязваше се само една странна подутина под смачканите чаршафи.
— Сигурен ли си, че тези деца са наши? — попита Рейчъл и внимателно избута големия си син навътре, а той промърмори нещо насън.
— И аз всеки ден си задавам същия въпрос. Оня ден хванах Гидиън да обяснява на децата на Мик, че ако си направят пелерина от чаршафи и скочат от покрива на Юри, за пет минути ще се приберат в Манхатън.