Напомни си, че ако иска Ник да я възприема като жена, първо самата тя трябваше да свикне да се отнася сериозно към себе си.
С тази мисъл Фреди отвори вратата към кухнята. Сърцето й веднага се качи в гърлото.
Очакваше го. Винаги ставаше така, когато го види — от първия до последния път. Всичко, което искаше в този живот, всичко, за което копнееше, седеше на кухненската маса над чиния фетучини с морски деликатеси.
Никълъс Лебек, лошото момче, което на времето леля й Рейчъл бе защитавала със страст и всеотдайност в съдебната зала. Непокорният младеж, когото семейството й бе отвоювало от уличните банди с много любов, грижи и постоянство.
Сега той беше зрял мъж, но все още притежаваше нещо от бунтарския дух на дивата си младост.
Личи му по очите — помисли тя и сърцето й се разтуптя. Тези прекрасни, буреносни зелени очи. Дългата му коса бе прибрана в тъмноруса опашка. Имаше уста на поет, брадичка на боксьор и ръце на музикант.
Фреди беше прекарала не една нощ в мечти за тези ръце с дълги пръсти и широки длани. Откъсна поглед от прекрасното лице с едва загатнати скули и леко крив нос — счупен преди години, когато той безуспешно се бе опитал да спаси изпратената от нея топка, докато играеха бейзбол — и с удоволствие продължи нататък.
Ник имаше тяло на бегач — високо и слабо. Беше със стари сиви джинси, протрити на коленете. Ръкавите на ризата му бяха навити до лактите. Липсваше едно копче.
Докато се хранеше, той не спираше да говори с огромния чернокож готвач, Рио, който почистваше мазнината от фритюрника.
— Никога не съм казвал, че прекаляваш с чесъна. Напротив, обичам го по-люто. — Ник уви на вилицата следващата порция спагети, за да подкрепи думите си с дела. — Колкото повече остаряваш, толкова по-темпераментен ставаш, приятел — допълни с пълна уста.
Рио добродушно изруга. В спокойния му глас се усещаше напевният акцент на Антилите.
— Не се подигравай с възрастта ми, момченце. Още съм способен да те просна на земята.
— Божичко, ще умра от страх. — Ник се ухили и отчупи парче чеснов хляб точно когато Фреди затвори вратата след себе си. В очите му светна радост. Веднага остави хляба и стана от масата. — Хей, Рио, я виж кой е дошъл. Как си, Фред?
Приближи се до нея и я прегърна братски. Ала когато усети женствените извивки на тялото, което се притисни към неговото, изпита неудобство и се намръщи.
— А — отрони се от устата му и се отдръпна. Продължаваше да се усмихва, но за всеки случай прибра ръце в джобовете си. — Нали щеше да пристигнеш в края на седмицата?
— Размислих. — Самочувствието на Фреди се повиши леко, щом усети реакцията му. — Здрасти, Рио. — Остави чашата, за да отвърне по подобаващ начин на мечешката прегръдка на готвача.
— Сладката ми кукличка. Ела да хапнеш нещо.
— С удоволствие. Да си призная, Рио, във влака през цялото време си мислех за приготвената от теб храна. — Настани се на масата и с усмивка протегна ръка на Ник. — Сядай, храната ще изстине.
— Права си. — Той взе ръката й, стисна я леко и я пусна, преди да седне до нея.
— Е, как са вашите? Брандън още ли е луд по бейзбола?
— Да, и е капитан на отбора на гимназията. — Фреди замълча и въздъхна щастливо, когато Рио сложи пред нея голяма чиния. — Кейти също се представи великолепно на последния балетен рецитал. Естествено, мама се разплака от радост. Нали разбрахте, че за нейния магазин за играчки писаха във „Уошингтън Поуст“? А татко току-що завърши новата си композиция. — Тя уви спагетите на вилицата си. — А при теб какво ново?
— Всичко е наред.
— Работиш ли върху нещо?
— Подготвям следващото парче за Бродуей. — Ник смутено сви рамене. Още му беше трудно да говори за важните неща в живота.
— Заслужаваше да ти дадат наградата „Тони“ за „Последната автобусна спирка“.
— Достатъчно беше, че ме номинираха.
Фреди поклати глава. Не беше достатъчно — и за него, и за нея.
— Мюзикълът беше прекрасен, Ник… И продължава да е прекрасен — поправи се тя, тъй като още не бе слязъл от сцената. — Ние всички страшно се гордеем с теб.
— Това е само начин да си изкарвам прехраната.
— Не го поощрявай, че съвсем ще се главозамае — обади се Рио от печката.
— Стига де, нали те хванах да си тананикаш „Това се случи толкова отдавна“ — доволно се засмя Ник.
Рио снизходително сви мощните си рамене.
— Е, имаше една-две приятни мелодийки. Хайде, яж, не се разсейвай.
— Имаш ли либретист? — попита Фреди. — Имам предвид за новия мюзикъл.
— Не. Още съм в съвсем начален етап. Сам не зная какво ще излезе.
Точно това искаше да чуе.
— Някъде прочетох, че Майкъл Лорей бил вече ангажиран. Ще трябва да си потърсиш друг.