В същото време Фреди поставяше последните акценти на леката закуска, с която смяташе да посрещне близките си. Вече съжаляваше, че не взе по-голям апартамент. Ако имаше поне две спални, всички можеха да останат при нея, вместо да се тъпчат у Алекс и Бес.
Хубавото бе, че все пак щяха да се отбият при нея преди тържеството. А Фреди държеше всичко да е идеално.
Точно там ми е проблемът, мислеше тя, докато нареждаше чинии, плата със сирене и фруктиери. За да е спокойна Фред, винаги всичко трябваше да е идеално. Не можеше да се задоволи просто с добро качество. Или идеално, или — на боклука.
Ето, днес се нахвърли върху Ник само защото не беше идеален.
Сигурна бе, че той си го заслужава. Как не го беше срам да се държи с нея като с някоя лигла, която си играе на професионалист? Нарани я жестоко, тъй като тя копнееше за неговото уважение не по-малко, отколкото за любовта му. Още повече я заболя при мисълта, че той за нищо не се досещаше.
Преместването в Ню Йорк беше не само вълнуващо преживяване, но и истинско изпитание. От една страна, сбъдна се мечтата й да напише либрето за неговия мюзикъл, но от друга, това означаваше изтощителен труд. На всичкото отгоре непрекъснато я преследваше ужасът от евентуален провал.
Нима Ник разбираше колко бе важно да не се провали? За нея този мюзикъл не беше само работа, а още по-малко хоби, както той се опитваше да представи нещата. С две думи — в него бе съсредоточен целият й живот.
И тъй като очите й започнаха да парят, Фреди реши да не мисли повече за него, а да се съсредоточи върху предстоящата вечер.
Всичко щеше да е идеално — Ето, пак го казах — ядоса се тя и изруга, защото за малко не си поряза пръста, докато кълцаше на ситно глава целина. — Ще е фантастично — поправи се, — тъй като цялото семейство ще се събере, за да отпразнуваме заедно вечността и красотата на брака. Фреди лично се бе заела с организацията на тържеството по случай годишнината на Юри и Надя. Избра и поръча цветята, помогна на Рио да състави менюто и отработи безброй други дребни подробности.
Тази сутрин, докато Ник още не беше станал, тя отиде в „Спускай платната“ и украси бара. Тримата със Зак и Рейчъл буквално излъскаха всеки сантиметър в заведението, докато всичко не заблестя от чистота. Бес й помогна да купи балоните, а Алекс излезе за няколко часа от работа, за да помогне с тежестите. Сидни в Майкъл също минаха, за да помогнат на Рио в кухнята.
Сега Фреди си спомни, че всички се включиха в приготовленията по един или друг начин. Всички, освен Ник.
Обеща си да престане да мисли него. Важното беше баба й и дядо й да прекарат една незабравима вечер.
Втурна се към вратата, когато чу бръмченето на домофона. Преди това за последен път огледа дневната, за да се убеди, че всичко беше както трябва. — Да?
— Семейство Кимбъл са строени и готови за проверка.
— Татко! Малко подранихте. Хайде, качвайте се. На петия етаж.
— Ей сега.
Фреди отиде да отвори и тъй като нямаше търпение да ги види, изтича в коридора и застана пред асансьора като се заслуша в механичното дрънчене на кабината.
Видя ги още преди асансьорът да спре — златната коса на баща си, тук-там прошарена със сребърни нишки, живите тъмни очи на майка си. Брандън носеше каскет с обърната назад козирка и надпис на любимия си отбор — „Янки“, а малката Кейти се беше вкопчила нетърпеливо в решетката.
— Фред, каква чудесна къща си имаш. — Кейти, вече висока почти колкото сестра си, я прегърна с грациозните си ръце. — Точно отсреща има балетно студио — през прозореца се вижда как репетират.
— Голяма работа — обяви Брандън. — Няма ли да хапнем нещо? Прегладнях от това пътуване.
— Всичко е готово — увери го Фреди. Брат й представляваше екзотична смесица от чертите на родителите си — нещо средно между златно и тъмно като тропическа нощ.
— Вратата е отворена — успокои го тя, когато той мина покрай нея и леко я целуна по бузата.
— Татенце. — Засмя се щастливо, както правеше винаги, когато той я вдигаше от земята, преди да я прегърне.
— О, колко се радвам, че те виждам. Много ми беше мъчно за теб. — Преглътна неканените сълзи и протегна ръце към Наташа. — И за двамата.
— Без теб къщата не е същата. — Наташа я стисна здраво в прегръдките си, след което я пусна и се отдръпна, за да я види по-добре. — Господи, колко си се променила! Станала си толкова елегантна и изискана. Спенс, къде е нашето малко момиченце?
— Ето го. — Той се наведе и я целуна. — Донесохме ти подарък.
— Пак ли? — Засмя се щастливо и ги поведе към апартамента. — Още не мога да се нарадвам на пианото. Татко, прекрасно е!