Само един поглед към Ник беше достатъчен, за да се убеди Спенс, че съмненията на Наташа относно любовната история на дъщеря му ще се окажат верни. Сърцето го заболя. Неговото малко момиченце навлизаше в живота. Но освен болката, изпитваше и гордост.
— Знаеш ли — продължи той, — у дома започнаха да идват момчета и да ухажват Кейти.
— Не думай. — Ник се стресна и изпита неприятното чувство, че на неговите трийсет години вече бе истински старец. — Не може да бъде. Никога не бих го допуснал, ако бях на твое място.
— Да, обаче животът е жестоко нещо. — Изведнъж чувството за хумор надделя у Спенс и той продължи с проникновен глас. — Знаеш ли Ник, за мен е истинско облекчение, че се грижиш за Фреди. Винаги мога да разчитам, че ще я държиш под око.
— Аха, точно така. — Ник се закашля от притеснение. — Слушай, за малко трябва да стана. Искам да проверя как вървят нещата на бара.
Спенс се ухили мислено и започна да импровизира по популярна танцова мелодия.
— Защо го дразниш? — Наташа застана до мъжа си и постави ръка на рамото му.
— Като любящ баща съм длъжен да превърна живота му в истински ад. Помисли си само, какъв опит ще натрупам за негова сметка и в какво ще се превърна, когато дойде ред на Кейти.
— Отсега се разтрепервам от ужас.
Тържеството завърши към два през нощта. Последни останаха Фреди, Ник и още няколко превъзбудени членове на семейството. Фреди се огледа доволно.
Барът изглеждаше като бойно поле след оттеглянето на победители и победени.
От тавана тъжно висеше смачкана разтегателна хартия, а белите гълъби се рееха в безтегловност като че ли се чудеха дали да продължат полета или да кацнат на земята. Масите, доскоро отрупани с храна, бяха опустошени. Нищо не бе останало нито от телешкото задушено в сметана на Рио, нито от пет етажната сватбена торта. Виждаха се само смачкани салфетки и няколко сребърни съда за лед.
Навсякъде бяха оставени празни и полупразни чаши. Някой изобретателен веселяк беше построил нестабилна пирамида от чаши за шампанско. На пода се търкаляха прибори, салфетки и — колкото й да бе странно, — една златна обувка с висок ток.
Фреди се замисли дали собственичката й е успяла да се прибере, без да си навехне крака.
Облегнат на бара, Зак доволно оглеждаше владенията си.
— Изглежда гостите добре са се забавлявали.
— Съгласна съм. — Рейчъл машинално посегна към един парцал и забърса плота на бара. — На излизане папа продължаваше да танцува, а и ушите ме заболяха от украински народни песни.
— Ама и ти не остана назад и изпя няколко — напомни мъжът й.
— Както винаги, когато съм пила водка — въздъхна тя. — Видя ли колко се зарадвала на подаръка?
— Баба се разплака — обади се Фреди.
— А папа само й повтаряше да престане — вметна Ник. — въпреки че и той плачеше.
— Идеята ти беше чудесна, Фреди. — Очите на Рейчъл се навлажниха при спомена за тържеството. — Всичко беше толкова красиво и романтично. Просто съвършено.
— Всички искахме да направим за тях нещо хубаво. Заслугата е на мама — тя си спомни, че баба искала да види Париж.
— И се получи прекрасно. — Рейчъл разкърши уморените си рамене и огледа бара. — Вижте, предлагам да оставим цялата тази свинщина за утре, а сега да си лягаме.
— Съгласен съм. — Зак без колебание обърна гръб на съсипаното си заведение и й подаде ръка. Напускаме кораба.
— Вие двамата можете да си тръгвате — спокойно каза Фреди. Не й се искаше тази нощ да свърши. Даже ако това означаваше да се заеме с мръсните чинии. — Аз ще остана да поразтребя.
Рейчъл се засрами.
— Тогава всички можем да…
— Не. — Фреди й отправи мълчалива молба. — Вие плащате на детегледачка, а аз съм свободна.
— Голяма работа — няколко часа повече или по-малко са без значение — забеляза Зак и се прозя.
— Добре тогава, оправи колкото успееш, а ние утре ще довършим останалото — съгласи се Рейчъл и настъпи мъжа си по крака.
— Но…
Зак загря, че настъпването не беше случайно, чак след като го последва сритване по глезена.
— О, добре. Значи вие, деца, ще започнете с почистването. Аз съм гроги. Едва си държа очите отворени. — И за по-голяма убедителност, отново се прозя мощно. — Лека нощ, Фред. — А тъй като не беше сигурен дали да намигне на брат си или да го изгледа свирепо, за да го предупреди да внимава какво прави, каза му само: — Ник.
— Да бе, чао. — Когато вратата се затвори след тях, Ник забеляза: — Брат ми напоследък се държи някак странно.
— Уморен е — обясни Фреди и започна да реди празните чаши върху табла.
— Не, зная как изглежда, когато е уморен. Сега беше странен. — Внезапно Ник осъзна, че и той самият се чувстваше странно, откакто двамата с Фреди останаха сами. — Слушай, Рейчъл беше права. Стана късно. Искаш ли да загърбим целия този хаос и да се прибираме? Работата няма да ни избяга.