— Фред.
— Не, не казвай нищо. — Очите й бяха замъглени. — Просто ме целуни, Ник. Само ме целуни.
Устата й отново се впи в неговата и той забрави десетките причини, поради които не биваше да го прави. Но накрая се овладя и решително постави ръце на раменете и, отстъпвайки крачка назад.
— Не бива.
— Защо?
— Навлизаш в опасна територия, Фред — предупреди я той. — А сега си вземи чантичката или каквото там имаш, и ще дойда да те изпратя.
— Искам да остана. — Каза го спокойно, макар че сърцето й лудо биеше. — Искам да се кача горе с теб, в леглото.
Възелът в стомаха му се стегна като примка.
— Казах да си намериш чантата. Стана късно.
Въпреки оскъдния си опит, Фреди все пак усещаше кога може да настоява и кога трябва да отстъпи. Едва стигна до бара на омекналите си крака, за да си вземе нещата.
— Добре. Нека да е по твоему. Не знаеш какво изпускаш.
Опасявайки се, че прекрасно то знае, Ник прокара ръка през косата си.
— Откъде си научила тези неща?
— Оттук-оттам — изсъска тя през рамо и отвори вратата. — Идваш ли?
Изведнъж му хрумна, че може би беше по-разумно — или по-безопасно — да поръча такси.
— Почакай малко. — Затръшна вратата на бара и заключи.
Фреди тръгна надолу по улицата.
— Каква прекрасна нощ.
Ник смутолеви нещо, надявайки се, че не го е чула как ругае.
— Аха, страхотна е. Дай ми чантата.
— Какво?
— Просто ми я дай и престани да спориш. — Взе лъскавата луксозна чантичка и я пъхна в джоба на сакото си. И тогава чак забеляза обеците й. — Бас държа, че тези камъчета са истински.
— Тези ли? — Механично вдигна ръка и докосна обеците, на които проблясваха сапфири и диаманти. — Да, истински са. Защо питаш?
— Не е безопасно да се разхождаш с толкова скъпи камъни на ушите.
— Какъв смисъл има да си купуваш обеци, ако не ги носиш? — срази го тя със съвършената си логика.
— За всичко си има време и място. Което изключва разходка в три през нощта по Лоуър Ийст Сайд.
— Искаш ли да ги сваля, за да ги прибереш в джоба си? — сухо го попита Фреди. Преди да успее да и отвърне, че точно това смята да направи, някой го извиха по име:
— Хей, Ник.
На отсрещната страна на пустата улица забеляза сянка. Веднага позна на кого е.
— Продължавай, без да спираш — тихо нареди на Фреди и автоматично я отмести от вътрешната страна на улицата. — И не говори.
Останал без дъх от усилието да притича през улицата, мъж с изпито лице и торбест панталон ги настигна и тръгна редом с тях.
— Е, Ник, как е?
— Не се оплаквам, Джак.
Фреди отвори уста да каже нещо, но от устата и излезе само приглушен писък, тъй като Ник за малко не й счупи китката.
— Страхотно парче — смигна му Джак и го смушка в ребрата. — Винаги си бил късметлия.
Беше прекалено жалък, за да си прави труда да му размаже физиономията.
— Аха, мацките сами ми се лепят. Едвам смогвам. Имаме си планове, Джак.
— Сигурно. Ник, проблемът е, че съм останал на сухо до заплата.
Ник си помисли: Кога ли не си бил на сухо, но на глас каза:
— Мини утре през бара. Все ще измислим нещо.
— Високо ценя благородството ти. Проблемът е, че в момента съм на сухо.
Без да спира, Ник бръкна в джоба си и извади двайсетачка. Знаеше къде щеше да попадне банкнотата след малко, ако Джак успееше да се свърже с пласьора си по това време на нощта.
— Мерси, брато. — Парите бързо изчезнаха в торбестите панталони. — Ще ти ги върна.
— Разбира се. — Когато в ада завали сняг. — Чао, Джак. — Който някога е бил „Кобра“, винаги остава един от тях.
Как не, помисли си Ник, стига да успее да се отърве от тях Вбесен, че не бе успял да избегне неприятната среща и че Фреди се бе докоснала до неговото минало, ускори крачка.
— Познаваш го от уличната банда, нали? — тихо попита тя.
— Точно така. А сега той е наркоман.
— Ник…
— По цели нощи обикаля из квартала. Понякога изляза и през деня. Има вероятност да не те е запомнил, тъй като беше друсан. Но ако го видиш някога, веднага хуквай в обратна посока. Срещата с Джак означава само неприятности.
— Добре. — Фреди искаше да го докосне, да го успокои и да прогони мъката в очите му. Но вече бяха стигнали до нейната сграда и той й подаде чантичката.
После взе ключовете, отключи входната врата, влезе заедно с нея и натисна копчето на асансьора.
— Качи се горе и добре се заключи.
— Остани при мен.
Ник много искаше да я докосне. Поне веднъж. Но усещаше, че пръстите му са омърсени, след като бе подхвърлил смачканата дайсетдоларова банкнота на Джак.
— Разбираш ли какво се случи преди малко? — сърдито я попита той. — Току-що се натъкнахме на човек от моето минало. Ако не бях с теб, като нищо можеше да те нападне. И да ти отнеме много повече от лъскавите обеци.