— Ченгетата нямат вкус към приключенията. — За разлика от Ник, който го демонстрира като взе завоя, без да намали скоростта. — Послушна машина — промърмори доволно. — Добре, навигаторе. Виж на картата кога грабва да отбием от магистралата. Имам чувството, че наближаваме отбивката.
Фреди погледна пътния знак и се изсмя доволно.
— Нещастнико, отминал си я преди половин километър.
— Няма проблеми. — Бързо зави направо на шосето и Фреди изпищя от страх. Или може би от смях.
— Добре, че обикновените хорица от провинцията могат да спят спокойно при мисълта, че живееш в Манхатън и нямаш кола. Сега наляво — нареди тя, — и карай по-бавно. Искам да пристигна у Мади цяла и невредима.
Ник се отпусна на седалката и се загледа във внушителните къщи, край които минаваха. Просторни тревни площи, отбеляза наум, и много стъкло. И най-вече много пари.
Представи си просторни стаи с източни килима и скъпи старинни предмети. Или лъскави подове и модерно обзавеждане. Басейни с кристално чиста вода, а край тях — удобни шезлонги с възглавнички.
И всичко това беше съвсем наблизо, скрито зад гъсти декоративни храсти и вековни дървета.
Само преди десетина години никой не би го пуснал да припари в подобен квартал. А сега идваше тук по покана на домакинята.
— Ето онази къща — съобщи Фреди и се наведе напред. — Там, с кедъра и черешата с увиснали клони. О, колко е красиво!
Прасковите бяха започнали да прецъфтяват и по тревата се бяха посипали нежни розови листенца. Ник не разбираше от цветя, но се досети, че ароматът, който така приятно дразнеше обонянието му, беше на люляк.
Зави по полегатата алея за коли и наистина видя отрупан с бледолилави цветове люляков храст.
— Не е зле да имаш подобно местенце за почивните дни — промърмори той, като видя постройката на няколко нива от стъкло и дърво. — Сигурно има поне двайсетина стаи.
— Сигурно. Чудя се… — Фреди замълча, тъй като в следващия момент от къщата изхвърча ято деца.
Слабо тъмнокосо момче изнесе на ръце още едно дете с биберон.
Останалите веднага се струпаха около тях, като не спираха да се боричкат и да пищят.
— Както разбирам, Мади е имала предвид съвсем буквално, че цялото семейство ще е тук — забеляза Фреди. — Виж, най-големият й син се опитва да убие едно от децата на Трейс, Или поне така изглежда.
Усмихна се, когато високо момиченце с непокорни рижи къдрици и изцапано личице с нещо от неизвестен произход, им махна с ръка.
— Мамо! — изпищя детето. — Хей, мамо, имаме още гости! — За последно сръга в ребрата братовчеда, когото бе заловила в мъртва хватка, изправи се на крака и се втурна към тях.
— Привет, аз съм Джулия. Помниш ли ме?
— Разбира се. — Фреди слезе от колата и звучно разцелува най-малката дъщеря на Мади. — Ник, запознай се с Джулия Валънтайн. После ще те запозная и с останалите.
— Здрасти, Джулия. — По очите прилича на майка си, помисли той. Разбира се, ако Мади О’Хърли приличаше на жената, която бе виждал на сцената и на билбордовете. — Тук изглежда се води истинска война.
— Здрасти. — Джулия му отправи сияйна усмивка. — Обичаме да се бием. Понеже сме ирландци.
Ник не издържа и се засмя.
— Това обяснява всичко.
— Освен това сме много, защото почти всички си имаме близнаци. Трейс даже има два чифта. А пък леля Шантел има тризнаци. — Момиченцето загрижено смръщи носле. — Обаче са момчета. Хайде, елате. Аз ще ви заведа при мама.
И като истинска жена, макар само на седем години, Джулия насочи вниманието си главно към Ник.
— Когато порасна, ще стана балерина на Бродуей. Като мама. А ти ще ми пишеш музиката.
— Благодаря за предложението.
Джулия отвори вратата и от къщата изскочи рошаво момченце с маниакален поглед и крякаща жаба в ръцете.
— Арон, веднага остави Чонси на мира! — заповяда Джулия с неприкритото презрение, което по-големите сестри изпитват към по-малките си братчета. — Никого не можеш да изплашиш.
— Ами, чакай да видиш какво ще стане, когато му пораснат зъби — мрачно възрази Арон и хукна навън.
— Това е брат ми. Голям досадник.
Преди да успеят да й отговорят, срещу тях по перилата се спусна червенокоса комета. Беше боса и носеше широки, отрязани до коленете панталони, и няколко размера по-голяма тениска, на която пишеше, че много обича Ню Йорк.
Мади О’Хърли, любимото дете на Бродуей се появи на сцената както винаги, изключително ефектно.
— Арон, къде си, малко чудовище? Нали ти забраних да вадиш гадния гущер от аквариума?
В следващия миг забеляза гостите и се закова на място. С едната си ръка гнусливо държеше сребристо влечуго, което изглеждаше не по-малко нервно от нея.