— Изобщо не ми се гледа какво има отдолу. — Но не събра достатъчно енергия да се противопостави, когато брат му започна да отлепва скъсания плат. Зак изруга бавно и злобно, с което потвърди най-лошите му опасения. — Толкова ли е зле?
— Да, здравата те е смлял. Да му се не види, Ник, беше ли необходимо да си търсиш белята?
— Не се наложи да ходя далеч, нали? — Чак сега вдигна поглед и студено посрещна очите на Зак. — Отдавна трябваше да го направя.
— Намира ли ти се още от онзи мехлем?
— Може да е останало малко. Виж в чекмеджето под мивката.
Зак намери мехлема и се върна да довърши онова, което бе започнала Фреди.
— Утре ще си много по-зле.
— Точно това се надявах да чуя. Имаш ли цигари? В суматохата загубих моите.
Зак извади цигара, запали я и я постави в подутите пръсти на Ник.
— Надявам се, че и той изглежда като теб.
— О, много по зле. — Усмихна се накриво и устата веднага го заболя. — Напълно се скапа.
— Е, и това е нещо. Само не разбирам откъде намери сили да се скараш с Фреди.
— Не съм се карал. Просто й казах да си върви. Не биваше да става свидетел на тази истории. И изобщо на подобни неща.
— Може и така да е. Струва ми се обаче, че та има право сама да реши на какво иска да присъства и на какво не.
Тя вече не съмняваше. След два дни окончателно се убеди, че Ник не искаше да я види. Когато за пореден път си тръгна от бара, без да успее да го види, реши, че още си лижеше раните.
И все пак не бе очаквала, че ще се изправи пред заключена врата. Единствената утеха бе, че според Зак, Ник се лекуваше.
Омръзна и непрекъснато да се тревожи за него. И тъй като не можеше да става дума за работа, докато ръцете му не оздравеят, тя си намери други занимания, с които да си уплътни времето.
Приятно й беше да носи играчки на децата на Мария в центъра за малтретирани жени. Майка им още изглеждаше нервна и напрегната, но те бързо се възстановяваха. Най-хубавият ден за Фреди настъпи, когато тъжният и наплашен Карло за пръв път й се усмихна.
Децата имаха нужда от време. От време и много грижи. А от какво има нужда Ник? — мислеше тя. Очевидно не и от Фреди Кимбъл. Поне засега. Ето защо тя щеше да му осигури спокойствието, за което настояваше. Но в едни момент щеше да й писне да го чака.
Любовта се оказа сложно нещо — размишляваше тя, загледана в тротоара. Когато напусна дома си и пристигна в Ню Йорк, всичко изглеждаше толкова просто. Всичките й мечти постепенно се сбъднаха.
А сега животът я се съсипваше, заради някакъв проблем от миналото на Ник.
Въздъхна и отключи металната входна врата на своята сграда. Нещо я удари отзад и тя залитна. За малко щеше да падне, но някаква ръка навреме я хвана.
— Продължавай напред — заповяда и приглушен мъжки глас. — И нито звук! Сещаш ли се какво е това? Нож. Нали не искаш да го използвам?
Спокойно, заповяда си Фреди. Само да не се паникьосам. Нищо не може да ми се случи посред бял ден.
— В чантата си имам пари. Вземи ги, ако искаш.
— По-късно и за това ще поговорим. Отвори асансьора.
Тя се задърпа отчаяно при мисълта, че ще бъде затворена с нападателя си в тясната кабина. Но не посмя да извика, тъй като той я одраска леко с острието на ножа.
— Отвори асансьора или направо тук ще те накълцам. Подчини се, опитвайки се да запази самообладание, въпреки че цялата трепереше от ужас. Чак в асансьора го видя.
Изпито лице, изцъклен поглед. Мъжът, когото Ник беше нарекъл Джак.
— Познавам те. Ти си приятел на Ник. — Произнесе го спокойно. — Бях с него онази вечер, когато той ти даде пари. Ако искаш, мога още да ти дам.
— Не. Искам още нещо, освен парите. — Прокара тъпата страна на острието по бузата й. Въпрос на чест, маце.
— Не разбирам. — Безумната идея да се отскубне от него и да избяга с писъци, когато стигнат етажа й, угасна, когато той изви ръката й зад гърба.
— Нито звук — предупреди я той. — Отиваме право в апартамента ти. Зная кой е. Проследих къде светваш лампата като се прибираш. Сега отключи вратата.
— Ник не би искал да ме нараниш.
— Много жалко за Ник тогава. Маце, гледай да извадиш от чантичката си само ключовете. Иначе ще останеш да лежиш тук в локва кръв.
Тя се подчини с нарочно забавени движения. Надяваше се, че ако достатъчно дълго останат в коридора, все някой щеше да ги види. И да й помогне.
— Побързай. — Джак й изви ръката и тя изплака от болка. Когато и последната ключалка беше отворена, той я блъсна вътре. Фреди забеляза, че той се потеше обилно.
— Е, сега вече сме само двамата. — Блъсна я в едно кресло. — Ник не биваше да застава срещу Рийс. Никой не може безнаказано да напусне бандата.