— Не ставай смешен. Всички те обичат.
— Да бе, как не. А аз наистина съм им задължен. Мислиш ли, че е редно да им се отблагодарява като те влача по баровете? Да не съм луд, че да мисля за брак и деца. Деца, за Бога! Та аз дори не зная кой е баща ми. Но много добре зная кой съм аз и не искам повече да си затварям очите пред този факт. Ти не ми си безразлична — вярно е. И точно затова не искам да те замесвам в цялата тази гадост.
— Значи не съм ти безразлична — бавно повтори тя, — и точно затова искаш да скъсаме, така ли?
— Абсолютно точно си ме разбрала. Явно съм си загубил ума да допусна нещата да стигнат толкова далеч. За малко да… — Замълча, тъй като си спомни, че само преди няколко дни за малко да й се обясни в любов. — Вярно е, че ми въздействаш и временно бях изпуснал нещата от контрол. Но дотук. Заради семейството трябва да забравим всичко, което ни се случи.
— Да забравим, значи?
— Да, окончателно и безвъзвратно. Нямам намерение да рискувам втори път да те наранят, както не искам да навредя и на останалите. Нямам никого, освен тях. Това са единствените хора, които ме искат и се интересуват от мен.
— Горкият Ник — каза тя с леден глас. — Горкото нещастно и нежелано момче. Наистина ли си въобразяваш, че си единственият, който се е чувствал сам и изоставен? Е, крайно време е да свикнеш с мисълта, че и други, са го преживели. Например аз.
— Не знаеш какво говориш.
— Напротив, майка ми никога не ме е искала.
— Глупости. Наташа изобщо не.
— Нямам предвид мама. Говоря за биологичната си майка.
Той се сепна. Беше забравил за първия брак на Спенс.
— Тя е починала, когато си била съвсем малка, почти бебе. Няма как да знаеш какво е изпитвала към теб.
— Лъжеш се. Зная точно какво е изпитвала. — В тона й нямаше и следа от горчивина. Точно това го потресе най-силно. Изобщо липсваше чувство. — Татко много искаше да ми го спести. И сигурно даже не подозира, че съм го чувала какво говори със сестра си. Или с мама. За нея аз съм била неволна грешка, за която е искала да забрави. Изоставила ме е, когато съм била още бебе, без изобщо да се замисли. Във вените ми тече нейната кръв. Същата студена, коравосърдечна кръв. Но аз свикнах да живея с нея и да я преодолявам.
Ник не знаеше, че тя крие в себе си толкова много болка, всички тези съмнения.
— Извинявай. Не знаех. Никой никога не я споменава. — Искаше му се да я прегърне, да я утеши, да прогони тази така неестествена и нехарактерна за нея скованост. Но не посмя. — Това обаче нищо не променя.
— Вярно е, нищо не променя. Защото ти не би допуснал нещо да се промени. — Фреди се разплака, но повече от яд, отколкото от мъка. — Знаеше, че съм влюбена в теб. Както и че съм готова на всички възможни компромиси, само и само ти да си щастлив. Но ти никога не правиш компромиси, Ник Лебек.
— В момента си прекалено разстроена, за да обсъждаме този въпрос. Отивам да ти поръчам такси.
— Не искам никакво такси — нахвърли се върху него тя. — Никъде няма да ме изпращаш. Аз сама ще си тръгна, когато съм готова. Мога да се грижа за себе си. Днес го доказах нали? Нямам нужда от теб.
Остави думите да увиснат във въздуха и затвори очи. Когато отново ги отвори, в тях имаше повече гняв, отколкото мъка.
— Нямам нужда от теб. Какво облекчение. Мога да живея и без теб, Никълъс, така че не се притеснявай, че ще тя досаждам. Помислих си, че би могъл да ме обикнеш. Лъгала съм се.
Пое си дъх и събра нови сили.
— Грешката е само моя. Ти не си способен да обичаш. Исках от теб толкова малко. Толкова унизително малко, че чак се срамувам от себе ся.
Преди да се е усетил, Ник протегна ръка.
— Фред.
— Не; остави ме да довърша. Нито веднъж не ми каза, че ме обичаш, както и нито веднъж не ми го показа, освен в леглото. А това не е достатъчно. Нито една нежна дума. Нито една. Можеше поне да се насилиш и да се престориш — поне веднъж, — че ме намираш хубава. Никакви цветя, никаква музика — освен ако не го правиш заради останалите. Нито веднъж не си ме поканил на вечеря на свещи, освен, ако аз самата не се погрижа да ги осигуря. Аз те ухажвах, а не ти мен. Затова съм толкова патетична. От самото начало бях готова да се задоволя с трохите на твоето внимание. И точно това получих.
— Не беше така. — Той бе ужасен от нейните разсъждения. — Винаги съм те мислил за много красива.
— Е, кой сега се изразява патетично? — сряза го тя.
— Ако не съм се сетил за романтика, то е само защото нещата толкова бързо се объркаха. — Това беше лъжа и той го знаеше. И все пак не разбираше защо изпитваше потребност да се оправдава, защо изпитваше паника пред ледения й, лишен от всякакво чувство поглед, когато той се опита да я отпрати. — Не мога да ти дам това, което искаш.