— Вече го разбрах. Без теб ще ми е много по-добре. Това също е самата истина. Тогава да направим това, което предлагаш. Просто да забравим.
Ник постави ръка на рамото й, когато тя се обърна към вратата.
— Фред, чакай малко.
— Не ме докосвай — произнесе тя с толкова нисък и яростен глас, че пръстите му сами се отдръпнаха. — С мюзикъла свършват нашите отношения. Само ще си разменяме любезни забележки пред семейството. През останалото време изобщо не желая да те виждам.
— Да му се не види, ти живееш само на три преки оттук — извика той след нея.
— Това лесно може да се промени.
— Значи все пак ще се прибереш у дома при мама и татко?
Погледна го унищожително през рамо.
— Хич не се надявай.
Ник реши да се напие. Ето един лесен начин да избяга от проблемите. При това на никого нямаше да навреди, освен на себе си. Но така и не събра сили да го направи.
През нощта на няколко пъти стана от леглото, тъй като не можеше да заспи. Призори седна пред пианото, но всичко, което написа му звучеше кухо и безлично, лишено от съдържание.
Беше постъпил правилно, утешаваше се той. Тогава защо беше толкова нещастен?
Тя нямаше право да го напада. Особено след като сама си призна, че всичките й действия, откакто бе пристигнала в Ню Йорк, са следвали предварително съставен план. При това положение той беше жертвата. Освен това бе направил всичко възможно, за да я предпази от неприятности.
Кой нормален човек би си представил Ник Лебек женен и с деца. Изсумтя презрително и неволно рухна на един стол, тъй като внезапно го осени, че всъщност идеята бе твърде съблазнителна.
Налудничава, но привлекателна. Да има свое собствено семейство, жена, която го обича. Боже, какво безумие!
Безумие или не, вече нямаше надежда да го сполети. Жената, която вчера си тръгна оттук не го обичаше. Изпитваше към него само напълно заслужено отвращение.
„Доста усилия положи, докато докараш нещата дотук, нали, Лебек? Нещастен кретен.“
А можеше да успее. Всичко беше толкова просто, а сега свърши. Съдбата му бе подарила шанс да обича и да бъде обичан, да създаде семейство с единствената жена, на която държеше.
Как можа да бъде толкова глупав, толкова сляп? Никога не е имало друга, освен нея. Тя беше първият човек, с когото искаше да сподели добрите новини. А когато бе нещастен, достатъчно бе да чуе гласа й по телефона и всичко отново беше наред.
Приятелство, Точно това го бе изплашило — да не загуби приятелството й. Веднага, щом усети, че изпитва нещо повече, той се опита да не му обръща внимание, да го отрече. Беше използвал всички извинения, за да не си признае основното.
А то бе, че не я заслужаваше.
Дори когато отношенията им се промениха, той си имаше едно на ум. Фред беше права. Никога не й бе казвал нежни думи. Нито се бе постарал да я ухажва.
А ето, че сега я загуби.
Отпусна се назад и затвори очи. Тя наистина щеше да е по-добре без него. Сигурен беше. Поне досега.
На вратата се почука и той целият подскочи. Веднага си помисли, че тя се връща.
Радостта изчезна от лицето му, когато отвори и видя пред себе си Рейчъл.
— Ама че посрещане.
— Извинявай. — Неловко я целуна по бузата. — Тъкмо смятах — Нищо. Какво правиш?
— Дойдох да те видя. Имам два часа до заседанието в съда. — Рейчъл седна и с жест го подкани да седне. — Ник, искам да поговорим.
Говореше със съдийския си тон и той веднага застана нащрек.
— Какъв е проблемът?
— Предполагам, че ти си проблемът. Седни. — Когато той седна, тя постави ръката си върху неговата. — Обичам те.
— Да, зная. Е, и?
— Просто исках да ти го кажа, за да мога да премина към следващото изречение. Ти си абсолютен кретен. — Ръката, която само преди миг така нежно бе покрила неговата, изведнъж се сви в юмрук и се стовари върху рамото му. — Тъп, ненормален, себичен и сляп глупак. С една дума — мъж.
— За какво става въпрос? — попита през зъби Ник, тъй като тя неволно бе улучила една от раните, нанесени от юмруците на Рийс. Така му се падаше — Нека боли.
— Вчера бях при Фреди. Тя не искаше, но ние всички заедно нахлухме при нея.
— О, така ли? — Въздъхна предпазливо. — Е, как е тя?
— Що се отнася до нападението, ще се оправи. А що се отнася до твоето поведение — чувства се обидена и унизена.
— Чакай малко. Изобщо не съм я обиждал.
— Възражението се отхвърля. Успях да измъкна от нея почти цялата история. Не стига, че си й разбил сърцето, което само по себе си е отвратително, но на всичкото отгоре си объркал собствения си живот. А за това вече се изисква голям талант.