— Но аз съм по нощница.
Той се усмихна.
— Знам, но разговорът ни ще е съвсем неофициален. Не се притеснявай.
— А ти искаш ли да говоря с тях?
— Изборът е лично твой, но, честно казано, ми е любопитно да разбера защо желаят да говорят точно с теб. А не знам дали ще ми кажат в твое отсъствие.
Аз кимнах, преценявайки ситуацията мислено. Не бях сигурна доколко ми се контактуваше с бунтовници. Въоръжени или не, навярно те бяха далеч по-смъртоносно опасни, отколкото аз самата можех да бъда. Но щом Максън вярваше, че ще се справя, може би щях…
— Добре — съгласих се, изопвайки гръб. — Добре.
— Няма да пострадаш, Америка, обещавам. — Ръката му още беше върху моята и той стисна пръстите ми леко. После се обърна към стража. — Води ни. Дръж кобура си откопчан за всеки случай.
— Разбира се, Ваше Височество — отвърна той и ни поведе към Банкетния салон, където ни чакаха двама души, обградени от още стражи.
До няколко секунди разпознах Аспен сред колегите му.
— Може ли да отзовете кучетата си? — попита единият бунтовник. Беше висок, слаб и русокос. Кубинките му бяха изцапани с кал и беше облечен в дрехи на Седмица: дебел панталон, допълнително стеснен, и то така, че да полепва плътно по краката му, носеше и закърпена риза изпод оръфано кожено яке. Около врата му на дълга верижка висеше ръждив компас и се клатушкаше насам-натам при всяко негово движение. Имаше хулиганско излъчване, което, за моя изненада, не всяваше страх.
Още по-изненадващ бе фактът, че го придружаваше момиче. Тя също носеше войнишки кубинки, но явно в опит да прояви въображение и вкус към модерното беше обула чорапогащник и пола, ушита от същия плат като панталоните на спътника и. Беше вирнала нахакано единия си хълбок, нищо че от всички страни я обграждаха стражи. Дори да не бях разпознала лицето и, щях да си спомня якето и. Беше дънково, късо отрязано и нашарено с десетки бродирани цветя.
За да се увери, че съм я разпознала, направи скромен реверанс. Аз ахнах развеселено.
— Какво има? — попита Максън.
— После ще ти обясня — прошепнах му аз.
Объркан, но все пак спокоен, той стисна утешително ръката ми и отново насочи вниманието си към гостите ни.
— Идваме с мир — обяви мъжът. — Невъоръжени сме, стражите ви вече ни претърсиха. Съзнаваме, че би било неуместно да помолим за личен разговор, но нещата, които трябва да обсъдим, не са за ушите на всеки.
— А защо повикахте Америка? — поинтересува се Максън.
— Искаме да поговорим и с нея.
— С каква цел?
— Пак повтарям — каза самонадеяно младежът, — тези господа не трябва да чуват. — Той махна закачливо с ръка към наобиколилите ги стражи.
— Ако смятате, че ще ви позволя да я нараните…
— Знам, че сте настроен скептично към нас, и то с право, но нямаме никакво намерение да нараняваме когото и да било от вас. Искаме просто да поговорим. Максън обмисли думите му за момент.
— Ти — погледна към един от стражите, — придърпай една от масите и четири стола. А всички останали — моля, отдръпнете се, за да предоставите на гостите ни малко свободно място.
Стражите се подчиниха и в салона се спусна неловка тишина. Когато масата и столовете бяха подготвени, Максън покани двамата непознати да седнат.
Докато вървяхме натам, стражите отстъпваха от пътя ни, безмълвно оформяйки защитен периметър около нас, съсредоточили погледи в двамата бунтовници, сякаш имаха готовност да стрелят и при най-малката заплаха.
Като стигнахме до масата, мъжът протегна ръка.
— Не смятате ли, че е редно да се запознаем?
Максън го погледна мнително, но склони да стисне ръката му.
— Максън Шрийв, ваш суверен.
Младежът се изкиска.
— За мен е чест, сър.
— А вие сте?
— Господин Огъст Илеа, на вашите услуги.
ШЕСТА ГЛАВА
Двамата с Максън се спогледахме, после извърнахме очи към бунтовниците.
— Правилно ме чухте. От рода Илеа съм. И то по кръвна линия. А тази госпожица, рано или късно, ще се присъедини към него по брачна — заяви Огъст, кимвайки с глава към момичето.
— Джорджа Уитакър — обади се тя. — А ти, Америка, нямаш нужда от представяне. Усмихна ми се отново и аз u отвърнах със същото. Не знаех доколко можех да u имам доверие, но определено не я мразех.
— Значи, баща ми се оказа прав — въздъхна Максън, а аз го изгледах недоумяващо.
Нима бе знаел, че преки потомци на Грегъри Илеа се бяха навъртали край двореца? — Увери ме, че някой ден ще дойдете за короната.
— Не искам короната ви — отсече Огъст.