— Добре ли си, Америка? — загрижи се Максън.
— Да. — Отново бях загубила способността си да го погледна в очите.
— Най-добре отиди да се подготвиш за предстоящия ден — предложи той. — Стражите се заклеха да пазят в тайна разговора ни, бих помолил и теб за същото.
— Разбира се.
Студеното ми поведение като че ли го разочарова, но как другояче можех да се държа точно в такъв момент?
— Господин Илеа, за мен беше удоволствие. Сигурен съм, че скоро ще се видим отново. — Максън протегна ръка. Огъст я стисна приятелски.
— Ако имате нужда от нещо, не се колебайте да се свържете с нас. Уверявам ви, на ваша страна сме, сър.
— Благодаря.
— Джорджа, да тръгваме. Няколко от тези здравеняци ни гледат доста войнствено.
Тя се изхихика.
— До нови срещи, Америка.
Аз кимнах, убедена, че никога повече нямаше да я видя, факт, който ме натъжаваше. Тя мина покрай Максън и пъхна ръка в тази на Огъст. После излязоха през отворените врати на двореца с един страж по петите, а двамата с Максън останахме сами във вестибюла.
Той вдигна очи и срещна моите. Аз посочих към стълбището, измърморвайки нещо под носа си, и тръгнах натам. Бързият му отказ да избере мен за своя съпруга послужи единствено за това да изостри болката, която вчерашните му думи от библиотеката ми бяха причинили. След нощта в тайната стаичка бях останала с впечатлението, че помежду ни се е зародила някаква близост. Но явно грешах и положението се беше усложнило още повече, отколкото в онези ранни дни, когато все още се мъчех да реша дали изобщо харесвам Максън.
Нямах представа как това щеше да се отрази на връзката ни. Нито пък дали изобщо съществуваше връзка помежду ни.
СЕДМА ГЛАВА
Колкото и да бързах да стигна до стаята си, Аспен ме изпревари. Не че в това имаше нещо изненадващо. Аспен познаваше двореца толкова добре, че едва ли се беше затруднил.
— Здравей — обадих се първа аз, без да знам какво друго да кажа.
Той се спусна към мен и ме прегърна за секунда, после отстъпи назад.
— Браво на момичето ми.
Усмихнах му се.
— Браво, значи?
— Сложи ги на местата им, Мер. — Аспен погали бузата ми с палец, макар и с риск за живота си. — Наистина заслужаваш щастие. Всички го заслужваме.
— Благодаря ти.
По лицето му пробяга усмивка, после спусна ръка, за да отмести гривната, която Максън ми беше донесъл от Нова Азия, и да докосне онази, която си бях направила от копчето, подарено ми от него. Докато се взираше в малкия ни спомен, очите му се изпълниха с тъга.
— Трябва да поговорим в най-скоро време. Да поговорим сериозно. Помежду ни има много неразрешени въпроси.
После продължи надолу по коридора. Аз въздъхнах и отпуснах глава в ръцете си.
Дали не си беше въобразил, че отказът ми отпреди малко предвещаваше окончателната ми раздяла с Максън? Че съм готова да възобновя отношенията си с него?
Но реално така и беше станало — наистина бях отблъснала Максън.
А и нима вчера не си бях казала, че искам Аспен да остане в живота ми?
Защо тогава се чувствах като в ада?
Настроението в Дамския салон беше мрачно. Кралица Амбърли пишеше писма и от време на време вдигаше поглед от листа, за да огледа четирите момичета пред себе си. След вчерашния ден избягвахме всякакви занятия, които предполагаха словесна обмяна помежду ни. Селест се беше изпънала на дивана, заредена с цяла купчина списания. Крис доста предвидливо беше донесла дневника си и пишеше в него, като за пореден път бе седнала най-близо до кралицата. Защо и на мен не ми беше хрумнало? Елиз беше извадила цял комплект моливи и рисуваше нещо край прозореца. Аз се бях настанила в широк стол до вратата и четях книга.
По този начин дори не ни се налагаше да се гледаме една друга.
Опитвах се да се съсредоточа върху думите пред себе си, но в съзнанието ми постоянно се връщаше въпросът кое ли момиче искаха за принцеса Северняците, ако не можеха да имат мен. Селест например се ползваше с голяма популярност и лесно щяха да склонят народа да следва примера и. Чудех се дали подозираха колко манипулативно същество беше. Щом знаеха толкова за мен, вероятно бяха осведомени и за нея. Дали пък Селест не криеше нещо от околните?
Крис от своя страна беше мило момиче, а и според онази анкета — любимка на народа. Семейството и нямаше особено политическо влияние, но пък короната щеше да и подхожда най-много. Просто имаше царствено излъчване. Може би именно там се криеше обаянието и, не беше идеална, но умееше да пленява околните. Имаше дни, в които дори аз симпатизирах на Крис.