Най-малко се опасявах, че ще е Елиз. Сама си беше признала, че не обича Максън и че приема участието си като задължение. Искрено се надявах, че изпитваше чувство на дълг към семейството си или към новоазиатските си корени, а не към бунтовниците от Севера. Но като изключим това мое съмнение, Елиз се държеше толкова стоически, така сдържано, че не виждах и следа от бунтарски дух у нея.
Затова и внезапно ме осени убеждението, че именно тя беше избраницата им. Като че ли влагаше най-малко енергия в съревнованието, а и най-спокойно си беше признала, че не изпитва чувства към Максън. Може би не и се налагаше да влага енергия, понеже, така или иначе, зад гърба и стоеше тиха армия от привърженици, която щеше да я възкачи на трона.
— Край — каза ненадейно кралицата. — Искам ви пред мен, всички до една. — Избута напред малкото си писалище и стана на крака, докато ние крачехме смутено към нея.
— Нещо не е наред. Какво е? — Поиска да узнае тя.
Всички се спогледахме, но никоя от нас не посмя да проговори първа. Най-накрая образцовата Крис взе думата.
— Ваше Височество, най-внезапно проумяхме колко сериозно е станало съревнованието. Вече всички сме наясно с местата си в надпреварата за принца и ни е малко трудно да усвоим новата информация, затова нямаме особено желание да контактуваме една с друга точно в момента.
Кралицата кимна разбиращо.
— Колко често ви се случва да мислите за Натали? — поинтересува се тя. Натали ни беше напуснала едва преди седмица. Почти всеки ден се сещах за нея. Марли пък не излизаше от мислите ми, а от време на време и образите на някои от другите момичета изникваха в съзнанието ми.
— Постоянно — пророни Елиз. — Беше толкова лъчезарна.
С тези думи по устните u заигра усмивка. Винаги бях предполагала, че Натали лази по нервите на сдържаната Елиз с вятърничавостта си. Но може би си бяха изградили едно от онези приятелства, в които противоположностите се привличат.
— Понякога прихваше да се смее и за най-малкото нещо — добави Крис. — Смехът u беше толкова заразителен.
— Точно така — обади се кралицата. — Била съм на вашето място и знам колко ви е трудно. Опитвате се да предвидите действията на другите момичета, опитвате се да предвидите и неговите действия. Обмисляте и премисляте всеки разговор, мъчейки се да разтълкувате дори паузите между изреченията. Изтощително е.
Сякаш виждах как от раменете на всички ни пада тежък товар. Най-накрая някой ни разбираше.
— Но знайте едно: колкото и напрегнати да са взаимоотношенията ви сега, ще изпитвате болка всеки път, когато някоя от вас си тръгва. Никой друг няма да проумее какво изживявате, както останалите момичета, преживели същото; особено тези, стигнали до Елита. Може и да се карате, но нали така правят сестрите? На тези момичета — каза тя, посочвайки ни поотделно — ще се обаждате почти всеки ден през първата година, ужасени при мисълта, че можете да допуснете грешка; от тях ще търсите подкрепа. Когато организирате партита, техните имена ще вписвате най-отгоре в списъка с гости, точно под тези на семейството ви. Защото вече сте точно това — семейство. Връзката помежду ви никога няма да отслабне.
Спогледахме се една друга. Ако аз станех принцеса и ми потрябваше рационален поглед върху някое събитие, щях да се обадя първо на Елиз. Ако с Максън се карахме, Крис щеше да ми напомни за добрите му качества. А Селест… е, за нея не бях толкова сигурна, но ако някой можеше да ме накара да стъпя здраво на краката си, то това беше тя.
— Така че. дайте си малко време — посъветва ни тя. — Привикнете към ситуацията си. И прогонете гнева. Не вие избирате него, а той вас. Няма смисъл да се мразите една друга поради този факт.
— Знаете ли коя му харесва най-много? — попита Селест. И за пръв път долових тревога в гласа и.
— Не — призна си кралица Амбърли. — Понякога си мисля, че имам някакво понятие, но не бих казала, че съм наясно с всичко, случващо се в главата на сина ми. Знам на коя би се спрял кралят, и толкова.
— А вие коя от нас бихте избрали? — попитах аз и веднага се смъмрих за нахалството.
Тя ми се усмихна сърдечно.
— Откровено казано, не си позволявам подобни размишления. Сърцето ми ще се пръсне от мъка, ако обикна някоя от вас и я загубя. Не бих го понесла.
Сведох очи, питайки се дали думите u бяха предвидени като утеха, или не.
— Мога да ви уверя единствено, че бих се радвала да приветствам която и да е от вас в семейството си. — Вдигнах поглед и видях как нарочно посрещна всеки чифт очи.