— Не знам, но може би е най-добре да забравиш за мен поне за известно време.
Тишината падна помежду ни като камък.
— Какво искаш да кажеш?
Аз свих рамене.
— В двореца има още три момичета. Щом толкова те тревожи фактът, че имаш само един шанс, май е най-разумно да се увериш, че не го пропиляваш с мен.
Тръгнах си ядосана на Максън, задето ме беше накарал да се чувствам така… но и ядосана на самата себе си, задето бях усложнила допълнително нещата.
ОСМА ГЛАВА
Дворецът се преобразяваше пред очите ми. Почти неусетно покрай стените на долните коридори се появиха редици от китни коледни елхи, стълбищните парапети бяха обкичени с гирлянди, а по вазите вместо цветя бяха подредени стръкчета бодлива зеленика и имел. Странното в случая беше, че надникнех ли през прозореца, имах чувството, че бе разгарът на лятото. Чудех се дали дворецът не разполага със собствена машина за изкуствен сняг. Може би, ако помолех Максън, той щеше да се погрижи по въпроса.
Или пък не.
Дните се нижеха един подир друг. Мъчех се да не страдам, задето Максън се придържаше към молбата ми, но с изстиването на отношенията ни започвах все повече и повече да съжалявам за гордостта си. Питах се дали просто не ми е било писано така. Дали не бях обречена вечно да казвам грешните думи, да правя грешни избори. Дори Максън да беше такъв, какъвто го исках, едва ли някога щях да се взема в ръце за достатъчно дълго време, че да дам шанс на връзката ни.
Започвах да се уморявам, отново се изправях пред същото онова затруднение, което ме бе споходило с появата на Аспен в двореца. Чувствата на разкъсаност и обърканост ме подлагаха на същинско изтезание.
Бях си създала навика да се разхождам из двореца следобед. Откакто ни бяха забранили да излизаме в градината, четирите стени на Дамския салон ме караха да се чувствам като в затвор.
Именно по време на тези разходки започнах да долавям промяната в обкръжението си. Сякаш невидим лост бе задействал всички в двореца. Стражите стояха на пост малко по-мирно, прислужничките крачеха малко по-оживено. Дори аз самата се чувствах различно, сякаш вече не бях толкова добре дошла, колкото преди броени дни. Преди да стигна до някакъв извод, кралят се появи иззад един ъгъл, следван от малък антураж.
В този момент всичко ми се изясни. В отсъствието му дворецът беше станал едно по-топло място, а сега, когато се беше завърнал, всички ние отново бяхме подвластни на приумиците му. Нищо чудно, че Северняците нямаха търпение да видят Максън на трона.
Когато кралят ме наближи достатъчно, направих реверанс. Той вдигна ръка в движение и мъжете зад него спряха намясто, а той самият продължи към мен, оставяйки помежду ни съвсем малко пространство.
— Лейди Америка! Виждам, че все още сте тук — отбеляза крал Кларксън с усмивка, напълно несъответстваща на думите му.
— Да, Ваше Величество.
— Как мина времето ви в мое отсъствие?
— Мълчаливо — усмихнах се аз.
— Добро момиче. — Той продължи по пътя си, но в следващия момент си спомни нещо и се върна. — Бях уведомен, че от всички оставащи момичета единствено вие продължавате да получавате парично възнаграждение за участието си. Елиз почти незабавно се отказа от своето, след като прекратихме плащанията към семействата на Двойките и Тройките.
Това не ме учудваше. Елиз беше представителка на Четвърта каста, но семейството u притежаваше висока класа хотели. Не плачеха за пари, както магазинерите в Каролина например.
— Смятам, че е редно да преустановим и вашето заплащане — заяви той, връщайки ме в настоящето.
Лицето ми посърна.
— Освен ако не сте тук заради парите, а не заради любовта си към сина ми. — Очите му прогаряха дупки в мен, предизвиквайки ме да се опълча на решението му.
— Имате право — отвърнах аз и усетих думите като горчилка в устата си. — Така е справедливо.
Личеше си, че остана разочарован, задето не му оказах съпротива.
— Ще се погрижа незабавно.
Кралят продължи напред по коридора, а аз останах на мястото си, мъчейки се да прогоня напиращото самосъжаление. В действителност така беше най-справедливо. Какво ли мислеха за мен околните, знаейки, че само аз получавам чекове? Така или иначе, те щяха да секнат в даден момент. Въздъхнах и се запътих към стаята си. Най-малкото трябваше да напиша писмо до семейството си и да ги предупредя, че вече нямаше да получават пари.
Отворих вратата и за пръв път останах незабелязана от прислужничките си. Ан, Мери и Луси се бяха струпали в дъното на стаята и се трудеха усилено по новата ми рокля, препирайки се помежду си междувременно.