— Луси, нали уж щеше да довършиш този подгъв още снощи? — обвини я Ан. — Затова и те пуснах по-рано.
— Знам, знам. Просто изникна нещо непредвидено. Ще го свърша ей сега — добави тя с умолителен поглед. Луси и бездруго си беше чувствителна, а суровото отношение на Ан често u влизаше под кожата.
— Доста непредвидени неща ти изникват в последно време — сряза я Ан.
Мери протегна ръце.
— Успокой се и ми дай роклята, преди да си я оплескала.
— Извинявай — каза Луси. — Нека я взема със себе си и ще я довърша за нула време.
— Какво те прихваща? — попита Ан. — Държиш се странно напоследък.
Луси я загледа с ококорени очи. Каквато и тайна да пазеше, явно се страхуваше да я разкрие.
Аз се прокашлях дискретно.
Те извърнаха глави в моя посока и веднага ми направиха по един реверанс.
— Не знам какво се случва тук — подхванах, крачейки към тях, — но много се съмнявам прислужничките на кралицата да спорят така. Уж имате цял куп работа, пък само си пилеете времето със скандали.
Ан, все още бясна, посочи с пръст към Луси.
— Но тя…
Накарах я да замълчи със сдържан жест, учудвайки се на ефективността му.
— Без спорове, моля. Луси, защо не отидеш да довършиш роклята в шивашкото ателие? Тъкмо ще имаме възможност да подредим мислите си.
Луси с радост грабна дрехата и буквално изтърча от стаята, благодарна за спасителната ми намеса. Ан я проследи с поглед и начумерено лице. Мери изглеждаше разтревожена, но покорно се зае с работата си, без да каже и дума.
Бяха ми нужни цели две минути, за да осъзная, че атмосферата в стаята ми беше твърде унила, за да мога да се съсредоточа. Ето защо грабнах лист и химикалка и тръгнах към долния етаж. Питах се дали бях постъпила правилно, избавяйки Луси.
Може би щеше да е по-добре и за трите, ако ги бях оставила да довършат спора си. Не беше изключено намесата ми да отслаби желанието им да ми помагат. Никога досега не се бях разпореждала така сериозно с тях.
Като стигнах до Дамския салон, спрях пред вратата. Като че ли и това не беше подходящото място. Тръгнах надолу по главния коридор и погледът ми се спря на уединено кътче с пейка. Стори ми се уютно. Изтичах до библиотеката да взема някоя книга за подложка и се върнах на пейката, оставайки прикрита зад голямото растение в саксия, разположено до нея. Широкият прозорец пред мен имаше изглед към градината и поне за момент забравих колко малък ми се струваше напоследък дворецът. Погледах как птиците се реят из небето, размишлявайки кой бе най-щадящият начин да съобщя на родителите си, че няма да получават повече чекове.
— Максън, не може ли да излезем на истинска среща? Някъде извън двореца? — Незабавно разпознах гласа на Крис. Хмм. Явно Дамският салон не беше толкова пренаселен, колкото бях предполагала.
Долових усмивката в отговора му.
— Ще ми се да можехме, мила, но дори да живеехме в мирно време, пак нямаше да е особено лесно.
— Искам да те видя някъде, където не си принц — измрънка тя любвеобилно.
— Ех, скъпа, аз съм принц навсякъде.
— Знаеш какво имам предвид.
— Знам. И наистина съжалявам, че не мога да ти доставя това удоволствие. И аз бих се радвал да те видя някъде, където не си в качеството си на част от Елита. Но такъв живот водя.
Гласът му придоби тъжна нотка.
— Би ли съжалявала? — попита я той. — Ако ми станеш съпруга, целият ти живот ще мине така. Между стени, макар и красиви. Майка ми напуска двореца едва веднъж-два пъти годишно. — Минаваха точно покрай мен, а аз ги наблюдавах скришом измежду гъстите листа на саксийния храст. — И ако общественото внимание те притеснява сега, имай предвид, че ще стане още по-натрапчиво, когато останеш единствена. Знам, че чувствата ти към мен са дълбоки. Усещам ги всеки ден. Но помислила ли си за начина на живот, който ти предлагам? Искаш ли го?
Явно бяха спрели някъде по коридора, тъй като гласът на Максън не се отдалечаваше.
— Максън Шрийв — подхвана Крис, — от устата ти звучи така, сякаш се жертвам с присъствието си тук. Всеки божи ден се благодаря, че бях избрана. Понякога се опитвам да си представя какъв ли щеше да е животът ми, ако изобщо не те бях срещнала… Предпочитам да те загубя сега, вместо да изживея дните си, без да те познавам.
Гласът u постепенно пресипваше. Като че ли не плачеше, но сълзите бяха близо.
— Държа да знаеш, че с радост щях да съм с теб и без красивите дрехи и приказни стаи. Щях да съм с теб и ако нямаше корона на главата, Максън. Просто искам да съм с теб.
Максън мълчеше, а аз си представях как я притиска в обятията си или бърше сълзите, които вероятно вече се стичаха по лицето u.