Выбрать главу

— Това не беше много разумна постъпка — заяви той.

Аз свих рамене.

— Очевидно досегашните ни действия не са ефективни. Ако продължавате в този дух, няма да ви останат поданици.

Той дръпна рязко ръката си, освобождавайки ме, за пореден път бе вбесен от действията ми.

Максън почука тихо на вратата ми и влезе. Бях по нощница и четях книга в леглото си. Вече бях започнала да се чудя дали изобщо ще се появи.

— Доста е късно — прошепнах, не че имаше опасност да събудя някого.

— Знам. Трябваше да поговоря с всички останали момичета и задачата беше особено тежка. Елиз е в шок. Тя изпитва най-силна вина. Няма да се учудя, ако напусне двореца през следващите ден-два.

Макар че неведнъж ми беше признавал колко бледи са чувствата му към Елиз, си личеше, че тази мисъл го измъчваше. Присвих крака към гърдите си, за да му направя място да седне.

— Ами Крис и Селест?

— Крис проявява почти излишен оптимизъм. Уверена е, че народът ще е нащрек и ще успее да се защити. Аз лично не виждам как ще стане това, при положение че никога не се знае кога и къде ще се състои следващата атака на бунтовниците. Плъзнали са из цялата страна. Тя обаче храни надежда. Знаеш колко позитивно настроена е.

- Да

Той въздъхна.

— Селест е добре. Притеснена е, разбира се, но както Крис спомена, Двойките са най-добре защитени. Селест е твърдо решена да продължи напред. — Той се подсмихна, взирайки се в пода. — Май се тревожеше главно да не u се разсърдя, ако остане. Все едно мога да съм u ядосан, че избира да се задържи тук, вместо да си отиде вкъщи.

Аз въздъхнах.

— Всъщност има логика. Би ли искал съпруга, която не се опасява за сигурността на поданиците си?

Максън вдигна поглед към мен.

— И ти се тревожиш. А си прекалено умна, за да се безпокоиш като останалите. -

Той поклати глава и се усмихна. — Не мога да повярвам, че подкани народа да се бори.

Аз вдигнах рамене.

— Май достатъчно се крихме по миши дупки.

— Напълно права си. И не знам дали думите ти ще подплашат бунтовниците, или ще подхранят агресията им, но несъмнено ще променят хода на играта.

Аз килнах глава на една страна.

— Не бих нарекла опитите на група хора да изтребят цялото ни население „игра".

— Не, не! — побърза да ме поправи той. — За този факт просто не мога да намеря достатъчно зловеща дума. Говоря за Избора. — Аз го загледах недоумяващо. — За добро или лошо, тази вечер народът видя що за човек си. Видя момичето, което спасява прислужничките си и което смело се опълчва на краля, за да защити позицията си. Сигурен съм, че вече всички ще възприемат действията ти спрямо Марли в различна светлина. Преди тази вечер беше просто участничката, развикала се на принца още при първата им среща. От днес се превръщаш в момичето, което не се бои от бунтовниците. Всички ще гледат на теб по друг начин.

Аз поклатих глава.

— Не това се опитвах да постигна.

— Знам. Колко само умувах как да направим така, че да разкриеш истинската си същност пред народа, а се оказва, че действаш най-добре импулсивно. Типично в твой стил. — В очите му се четеше изумление, сякаш се питаше как не се беше досетил по-рано. — При всички случаи съм съгласен с изказването ти. Крайно време е да изпълзим от дупките.

Аз сведох поглед към покривката на леглото си, проследявайки с пръст декоративните u шевове. Радвах се, че одобрява постъпката ми, но начинът, по който говореше — сякаш обсъждаше поредната ми дяволия, — ми звучеше твърде задушевно точно в онзи момент.

— Омръзна ми да се караме, Америка — пророни тихо Максън. Вдигнах поглед и съзрях искреността в очите му. — Допада ми фактът, че невинаги сме на едно мнение — всъщност това е една от любимите ми твои черти, — но не искам да спорим повече. Понякога проявявам по малко от характера на баща ми. Старая се да отблъсна това, но то ми е вродено. А ти! — Възкликна той с усмивка. — Ядосаш ли се, ставаш неудържима стихия!

Той поклати глава, навярно припомняйки си десетките случаи, които изникваха и в моята памет. Ритникът в слабините му, бунтарството ми по повод на кастовата система, цепнатата устна на Селест, след като си беше позволила да злослови по адрес на Марли. Никога не се бях възприемала като темпераментна личност, но очевидно бях. Той се усмихна и аз му отвърнах със същото. Имаше нещо комично в мисълта за всичките ми провинения, струпани накуп.

— Старая се да дам справедлив шанс на останалите момичета. Понякога собствените ми чувства ме смущават. Но държа да знаеш, че и ти не си напуснала мислите ми. Сигурно вече си наясно, че е невъзможно. — Той сви рамене в жест на момчешка невинност.