— Така те искам — каза той. Нещо в ситуацията ни ме караше да се чувствам по-добре, сякаш бяхме заедно в трудностите. От доста време не бях изпитвала подобна близост с него.
Излязохме в коридора и тъкмо се отправяхме към стълбището, водещо до киносалона, когато дочух мелодично трополене по прозореца.
Обърнах глава към звука и ахнах от удивление.
— Вали дъжд.
Пуснах ръката на Максън и прилепих длан върху стъклото. През месеците, откакто бях пристигнала в двореца, не беше валяло нито веднъж и вече започвах да се питам дали ще капне и капка дъжд. Но чак сега, когато най-сетне го виждах с очите си, осъзнах колко много ми беше липсвал всъщност. Липсваше ми прииждането и отшумяването на сезоните, плавната промяна в околната природа.
— Толкова е красиво — прошепнах.
Максън застана зад мен, обвивайки кръста ми с ръка.
— Само ти можеш да откриеш красотата в нещо, което всички останали намират за дотегливо.
— Ще ми се да можех да го докосна.
Той въздъхна.
— Знам, но просто не е…
Обърнах се към Максън, за да разбера защо сам прекъсна изречението си. Той надникна в двете посоки на коридора, а аз последвах погледа му. Имаше само няколко стражи, иначе бяхме сами.
— Ела — каза накрая, хващайки ръката ми. — Да се надяваме, че никой няма да ни види.
Усмихнах му се, готова за приключението, което ми беше подготвил. Обичах да го виждам такъв. Изкачихме се по витото стълбище към четвъртия етаж. За момент се притесних, че ще ми покаже нещо подобно на тайната библиотека. Онова ми изживяване бе довело до неприятни последствия.
Прекосихме половината коридор, подминавайки един-единствен страж, тръгнал на рутинния си обход. После Максън ме въведе в голяма гостна стая и ме завлече към отсрещната стена, където имаше широка незапалена камина. Плъзна ръка по вътрешния u ръб и напипа скрито лостче. Натисна го и един от панелите на стената се открехна, разкривайки поредното тайно стълбище.
— Хвани ме за ръката — каза той и я протегна към мен. Послушах го и тръгнах след него по смътно осветените стъпала, докато не се озовахме пред някаква врата. Максън вдигна резето и я отвори… а от другата u страна ни посрещна стена от дъжд.
— Покривът ли е това? — попитах аз, извисявайки глас над трополенето.
Той кимна. Изходът беше обграден със стени, оставящи свободно пространство помежду си с размерите на стаята ми. Не ми пречеше, че виждах единствено стени и небе. Поне се намирах навън.
Обезумяла от радост, пристъпих напред и протегнах ръце. Едрите, топли дъждовни капки се стекоха към рамото ми и намокриха роклята ми. Чух как Максън се изкиска, преди да ме избута под проливния дъжд.
Аз ахнах, подгизнала почти до кости само за секунди. После се обърнах, сграбчих ръката му и се усмихнах на престорената му съпротива. Моментално станахме вир-вода и покрай очите на Максън провиснаха кичури мокра коса. Той ме издърпа към ръба на ниската стена с широка усмивка на лице.
— Погледни — прошепна в ухото ми.
Обърнах се и за пръв път обърнах внимание на гледката край нас. Целият град се простираше пред смаяния ми поглед. Мрежата от улици, красивата геометрия на сградите, разнообразието от цветове, макар и посмекчени от сивия нюанс на дъжда — картината беше зашеметяваща.
Усетих как се привързвам към всичко наоколо, като че ли по един или друг начин то ми принадлежеше.
— Не искам бунтовниците да го завземат, Америка — каза Максън, надвиквайки дъжда, сякаш бе прочел мислите ми. — Нямам представа колко човешки живота са отнели, но имам чувството, че баща ми пази реалния размер на щетите в тайна. Бои се, че ще прекратя Избора.
— Има ли начин да разберем истината?
Той се замисли.
— Нещо ме кара да смятам, че ако се свържа с Огъст, ще я науча. Бих могъл да му изпратя писмо, но не смея да разкривам много информация в писмен вид. А не знам дали ще е възможно да го вмъкна в двореца.
Прав беше.
— Ами ако аз говоря с него?
Максън се изсмя.
— И как възнамеряваш да подходим по въпроса?
Аз свих рамене дяволито.
— Все ще измисля нещо.
Той впери мълчалив поглед в мен.
— Хубаво е да изречеш мислите си на глас. Винаги трябва да внимавам какво говоря. А тук, горе, явно не се страхувам, че някой ще ме чуе. Освен теб.
— В такъв случай излей душата си.
Той се подсмихна.
— Само ако и ти го направиш.
— Добре — съгласих се с готовност аз.
— Е, какво искаш да узнаеш?
Отметнах мократа коса от челото си и започнах с нещо важно, но не и лично.
— Наистина ли не подозираше какво пише в дневниците?