Не можех да преценя кое точно ме караше да съм толкова сигурна, но го приемах с такава увереност, с каквато приемах, че името ми е Америка и че небето е синьо; с каквато приемах фактите, написани черно на бяло.
Дали и той изпитваше същото към мен?
Максън прекъсна целувката ни и ме погледна в очите.
— Толкова си красива, когато си в безпорядък.
Засмях се свенливо.
— Благодаря ти. За този комплимент и за дъжда, както и за това, че не се отказа от мен.
Той приплъзна пръсти по бузата ми и оттам към носа и брадичката ми.
— Струваше си. Май не го проумяваш. Всяко мое усилие си струваше.
Имах чувството, че сърцето ми е напът да се пръсне, и просто умирах от желание всичко да приключи още на същия ден. Светът ми се въртеше около нова ос и сякаш единственият начин да спра главозамайването беше да превърна любовта ни в реалност. Вече нямах никакво съмнение, че ще се случи. И то скоро. Беше ни писано. Максън целуна връхчето на носа ми.
— Да отидем да се подсушим и да изгледаме някой филм.
— Чудесна идея.
Внимателно скътах любовта си към Максън в сърцето си, леко поуплашена от новото чувство. Рано или късно, щях да я разкрия пред него, но за момента щях да я пазя в тайна.
Опитах да изстискам роклята си под малкия навес над вратата, но без успех. Несъмнено щях да оставя цяла водна диря по пътя към стаята си.
— Гласувам за комедия — казах, докато Максън ме водеше надолу по стълбището.
— Аз пък гласувам за екшън.
— Е, току-що ми призна, че всяко усилие заради мен си е струвало, така че май ще спечеля.
Максън се засмя.
— Добър ход.
Изкиска се отново и побутна панела, водещ обратно към гостната, но само секунда по-късно замръзна намясто.
Надникнах през рамото му и видях крал Кларксън, стоящ там с изражение по-ядно отвсякога.
— Предполагам, че идеята е била твоя — обърна се той към Максън.
- Да.
— Имаш ли някаква представа на каква опасност се излагаш? — попита гневно.
— Татко, на покрива не ни дебнат бунтовници — противопостави му се Максън,
придавайки си сериозен тон, макар че изглеждаше по-скоро нелепо в подгизналите си дрехи.
— Необходим е само един прецизен изстрел, Максън — умишлено провлачи баща му. — Знаеш, че охраната е разхлабена, докато част от стражите ни бранят домовете на момичетата от Елита. Отгоре на всичко десетки от тях са дезертирали. В момента сме крайно уязвими. — Той откъсна поглед от сина си и го стрелна към мен. — Интересно е защо винаги когато се случва нещо напоследък, тя има пръст.
Останахме безмълвни, знаейки, че няма какво да се каже по въпроса.
— Отиди да се приведеш в нормален вид — нареди кралят. — Чака те работа.
— Но…
Един-единствен поглед от баща му даде на Максън да разбере, че всякакви планове, които си бе правил за деня, вече не съществуваха.
— Добре — предаде се той накрая.
Крал Кларксън хвана Максън за ръката и го издърпа от мен. Принцът надникна през рамо, колкото да ми каже едно безмълвно „извинявай", а аз му отвърнах с тънка усмивка.
Не се боях от краля. Нито пък от бунтовниците. Вече знаех колко ми е скъп Максън и бях уверена, че нещата щяха да се подредят по един или друг начин.
ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА
След като понесох хитрата усмивчица на Мери, докато ми възвръщаше човешкия вид, отидох в Дамския салон, щастлива, че дъждът не спираше да се лее. От тук нататък това щеше да има специално значение за мен.
Но макар и с Максън да бяхме успели да се измъкнем от реалността за момент, извън пределите на малкия ни свят, устроен за двама, напрежението заради ултиматума, който бунтовниците бяха поставили на момичетата от Елита, беше осезаемо. Всичките до една имаха умислен и загрижен вид.
Селест мълчаливо лакираше ноктите си на една от близките маси и виждах как ръцете u трепереха леко от време на време. Тя почистваше нацапаното и се опитваше да продължи. Елиз държеше книга в скута си, но погледът u блуждаеше към пороя отвъд прозореца. Като че ли никоя от нас не смогваше да завърши дори най-елементарното начинание.
— Според теб как вървят нещата извън двореца? — попита ме Крис, държейки игла, замръзнала над бродерията, по която работеше.
— Нямам представа — отвърнах аз тихо. — Но не ми се вярва да отправят такава голяма заплаха и да не направят нищо по въпроса. — Мъчех се да запиша на нотен лист една мелодия, която се въртеше в главата ми от известно време. Не бях творила собствена музика от почти шест месеца. Нямаше особен смисъл. Хората предпочитаха да слушат класиките по партита и банкети.