Тя се запъти към вратата, помрачавайки с киселото си настроение най-невероятната новина, която бях получавала в рамките на целия Избор.
— Честно да ти кажа, не разбирам защо те е грижа. Така или иначе, ще те грабне някой щастливец от Втора каста. А и славата ти ще продължи дори след края на състезанието — върнах я от пътя u аз.
— Не искам да лежа на стари лаври, Америка.
— Та ти си фотомодел, за бога! — изкрещях аз. — Имаш си всичко.
— Но за колко дълго? — изстреля гневно тя. После смекчи тона си. — За колко дълго?
— Какво имаш предвид? — попитах с по-кротък глас. — Селест, ти си красива. А и цял живот ще бъдеш Двойка.
Тя заклати глава още преди да съм завършила изречението си.
— Да не мислиш, че си единствената затворничка на кастата си? Да, фотомодел съм. Не мога да пея. Нямам актьорски заложби. И когато лицето ми се състари, всички ще забравят за мен. Остават ми около пет години; десет в най-добрия случай.
Очите u се взираха в мен.
— Ти си прекарала целия си живот на заден план. Личи си, че понякога анонимността ти липсва. Е, аз пък съм прекарала своя под светлината на прожекторите. Може би страховете ми ти се струват глупави, но за мен са съвсем реални: не искам да загубя всичко.
— Всъщност те разбирам.
— Така ли? — Тя попи сълзите под очите си и отправи поглед през прозореца.
Аз я доближих.
— Така. Но, Селест, кажи ми, изобщо харесвала ли си го някога?
Тя килна главата си на една страна и се замисли.
— Симпатичен е. И се целува страхотно — добави с усмивка.
Аз u се ухилих широко.
— Знам.
— Знам, че знаеш. Плановете ми отидоха на кино, като научих колко далеч сте стигнали двамата. Въобразявах си, че ми е паднал в ръцете, че вече си мечтае за следващата стъпка с мен.
— Не това е начинът да се добереш до нечие сърце.
— Не към сърцето му се стремях — призна си тя. — Просто исках да омая главата му достатъчно, че да ме задържи тук. Добре де, не е любов. Славата ми е по-необходима от любовта.
За пръв път Селест не се държеше с мен като с враг. Чак сега разбирах нагласата u. Да, беше крайно убедителна в рамките на съревнованието, но това беше плод на отчаянието u. Просто вярваше, че трябва да всели страх в съперничките си, за да спечели нещото, което повечето от нас искаха, докато тя самата се нуждаеше от него.
— Първо, нека те уверя, че и любовта ти е необходима. С всички е така. И няма нищо лошо в това да се стремиш и към нея, освен към славата.
Тя направи физиономия, но не ме прекъсна.
— И второ, онази Селест Нюсъм, която аз познавам, не се нуждае от мъж, за да се докопа до слава.
Това я накара да се засмее на глас.
— Е, да, направих няколко мръсни номерца — призна си тя, по-скоро шеговито, отколкото смутено.
— Скъса роклята ми!
— Какво да ти кажа, ситуацията го налагаше!
И внезапно видяхме всичко в комична светлина. Всички разпри, злобни гримаси и дребни хитринки — всичките накуп изглеждаха като един безкрайно дълъг виц. Посмяхме се хубаво на случките от изминалите няколко месеца и най-ненадейно почувствах нуждата да закрилям Селест, както бях закриляла и Марли.
За моя изненада смехът u стихна неочаквано бързо и тя извърна очи, преди да проговори.
— Сторих толкова неща, Америка. Ужасни, срамни неща. Една част от тях бих приписала на стреса, но постъпвах така главно защото бях готова на всичко, за да се добера до короната, до Максън.
Обзе ме леко недоумение, като усетих как вдигам ръка, за да я потупам по рамото.
— Наистина не смятам, че можеш да постигнеш успех в живота само чрез Максън — уверих я аз. — Мотивирана си… и талантлива, но най-вече способна. Половината страна би дала всичко да е на твое място.
— Знам — каза Селест. — Не мисли, че не съзнавам какъв късмет съм имала в живота. Просто ми е трудно да приема идеята, че е възможно да. знам ли. да избледнея.
— Тогава не я приемай.
Тя поклати глава.
— Още от самото начало нямах шанс, нали? Само ти си му в главата.
— Не само аз — признах си. — И Крис. Тя също е на върха.
— Искаш ли да u счупя единия крак? Нищо работа — изкиска се тя. — Шегувам се.
— Ще се върнеш ли с мен в салона? В момента дните се точат адски бавно, а ти определено разведряваш обстановката.
— Не точно сега. Не искам другите да разбират, че съм плакала — тя ме погледна умолително.
— Няма да кажа и дума, обещавам.
— Благодаря.
Помежду ни се спусна напрегнато мълчание, сякаш някоя от нас трябваше да изрече още нещо. Усещах този момент като истински значим, тъй като най-сетне виждах Селест такава, каквато беше. Не знаех доколко ще смогна да забравя всички злини, които ми беше причинила, но поне вече я разбирах. Нямах какво да добавя, ето защо u махнах с ръка и си тръгнах.