— Наведете глави — прошепна на двама ни с Максън страж Ейвъри.
Ние забихме очи в пода, а Аспен се провикна:
— Дилайла?
— Секунда, миличък! — отвърна му дълбок женски глас с лек южняшки акцент, какъвто бях чувала в Каролина. Откъм ъгъла приближиха тежки стъпки, но не посмях да вдигна поглед, за да видя лицето на жената. — Леджър, гълъбчето ми, как я караш?
— Не се оплаквам. Току-що разбрах, че трябвало да се вземе някаква поръчка от града, и се чудех дали не си ми подготвила списък с покупки.
— Поръчка ли? Не знам за такова нещо.
— Странно. Така ми казаха.
— Все пак е най-добре да отскочиш до града — каза тя без всякаква тревога или подозрителност в гласа. — Лошо ще е да изпуснем нещо.
— Именно. Няма да се бавя — отвърна Аспен. Чух го как хвана подхвърлената му връзка с ключове. — До скоро, Дилайла! Ако спиш, като се върна, ще оставя ключовете на кукичката.
— Добре, миличък. Ела ми на гости тези дни. От доста време не съм те виждала.
— Дадено.
Аспен продължи по пътя си и ние го последвахме безмълвно. По устните ми пропълзя усмивка. Дилайла имаше плътен глас на възрастна жена. Но дори и тя си падаше по Аспен.
Свърнахме зад един ъгъл и се изкачихме по широка рампа, водеща към две големи врати. Аспен отключи и ги отвори. В приятния анджелиски въздух ни очакваше огромен черен камион.
— В каросерията няма за какво да се държите, но е най-добре да ви качим там — отбеляза Ейвъри. Надникнах в голямото товарно пространство. Поне нямаше опасност да ни видят.
Заобиколих откъм задната страна на камиона, където Аспен вече отваряше вратите.
— Госпожице — каза той и ми предложи ръката си, а аз я поех. — Ваше Височество! — Добави после, но Максън отказа помощта му.
В каросерията имаше няколко щайги, както и стелаж покрай едната стена, но извън това можеше да се определи като празна метална кутия. Максън мина покрай мен, изучавайки помещението.
— Ела насам, Америка — привика ме накрая, сочейки единия ъгъл. — Ще се вмъкнем между стената и стелажа.
— А ние ще опитаме да караме плавно — увери го Аспен.
Максън кимна. Аспен ни изгледа мрачно, преди да затвори вратите.
Останахме насаме в непрогледната тъмнина и аз се притиснах към Максън.
— Страх ли те е? — попита той.
— Не.
— Нито пък мен.
Но бях повече от сигурна, че и двамата лъжехме.
ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА
Не можех да преценя от колко време пътувахме, но усещах с цялото си тяло всяко движение на гигантския камион. В опит да ни задържи на едно място, Максън седеше с опрян гръб в стелажа, изпънал единия си крак към стената, приклещвайки ме в ъгъла. Въпреки това и двамата се пързаляхме по металния под при всеки завой.
— Хич не ми харесва да не знам къде се намирам — каза Максън, докато отново се мъчеше да ни закрепи по местата ни.
— Ходил ли си в Анджелис преди?
— Само с кола — призна си той.
— Странно ли звучи, че съм по-спокойна, пътувайки към бърлогата на бунтовниците, отколкото преди приема в чест на дамите от италианското кралско семейство? Максън се засмя.
— Само от теб мога да чуя подобно нещо.
Беше ни трудно да надвикаме ръмженето на двигателя и свистенето на гумите, затова помълчахме известно време. В тъмнината звуците ми се струваха чудовищни. Вдишах дълбоко, съсредоточавайки се, и усетих лек аромат на кафе във въздуха. Не можех да преценя дали е от някой предишен товар в камиона, или подминавахме кафене по пътя си. След цяла вечност Максън допря устни до ухото ми.
— Иска ми се да беше останала на сигурно в двореца, но наистина се радвам, че си с мен. — Аз се засмях тихичко. Едва ли чу смеха ми, но бяхме толкова близо един до друг, че вероятно го усети. — Държа да ми обещаеш, че ще избягаш, ако нещо ни сполети.
Осъзнах, че и бездруго нямаше да съм му от полза, ако ни се случеше нещо лошо. Затова намерих ухото му с устни.
— Обещавам.
Минахме през доста разтрисаща грапавина по пътя и Максън ме стисна с ръце.
Усетих как носовете ни се докоснаха в мрака и импулсът да го целуна ме връхлетя неочаквано бързо. Макар и целувката ни на покрива да се беше случила едва преди три дни, имах чувството, че е минала цяла вечност. Той ме придърпа към себе си и дъхът му погъделичка кожата ми. Щеше да се случи всеки момент, сигурна бях.
Максън долепи нос до бузата ми, приближавайки устните ни. По същия начин, по който подушвах кафето и чувах дори най-финото проскърцване в тъмнината, така успявах и да съсредоточа вниманието си върху свежия аромат, който Максън излъчваше, съумявах да почувствам допира на пръстите му нагоре по шията си и към кичурчетата коса, провиснали изпод шапката ми.