В секундата преди устните ни да се слеят, камионът спря рязко, като ни запрати напред. Главата ми се удари в стената и като че ли усетих зъбите на Максън върху ухото си.
— Ау! — извика той и се дръпна назад в тъмното. — Удари ли се?
— Не. Шапката и косата ми поеха удара. — Ако не бях горяла от желание да го целуна, несъмнено щях да се заливам от смях.
Още щом спря, камионът тръгна бавно на заден ход. След малко шофьорът отново натисна спирачките и този път изгаси двигателя. Максън се премести и ми се струваше, че е приклекнал с лице към вратите. И аз заех подобна поза, а той протегна ръка назад, за да ме предпази от евентуална опасност.
Някой отвори вратите и се качи в каросерията, а аз примижах срещу ослепителната светлина от уличните лампи.
— Пристигнахме — обяви страж Ейвъри. — Вървете плътно по петите ми.
Максън се изправи и ми подаде ръка. Пусна ме, колкото да скочи от каросерията, после ми помогна да сляза и моментално пъхна ръката си в моята. Първото нещо, което ми направи впечатление, беше, че огромна тухлена стена ни приклещваше в малката уличка, а след това в ноздрите ми запари миризмата на нещо гнило. Аспен стоеше пред нас и се озърташе бдително с пистолет в отпуснатата си надолу ръка. Двамата с Ейвъри тръгнаха към задния вход на сградата, а ние с Максън ги следвахме неотлъчно. Ограждащите ни стени бяха ужасно високи, напомняха ми на тези на жилищните блокове в Каролина със зигзагообразните им противопожарни стълби, макар че тук като че ли не живееха хора. Аспен почука на мърлявата врата и зачака. Тя се открехна, доколкото u позволи тънката защитна верига. И все пак успях да видя очите на Огъст, преди да затвори отново. След секунда вратата зейна широко и Огъст ни направи път да влезем.
— Побързайте — подкани ни тихо.
В смътно осветената стая ни чакаха друго, по-младо момче и Джорджа. Личеше си, че и тя е не по-малко притеснена от нас самите, и просто не можах да устоя на импулса да претичам през стаята, за да я прегърна. Тя отвърна на прегръдката ми, ощастливявайки ме с неочакваното си приятелство.
— Проследи ли ви някой? — попита ни Джорджа.
Аспен поклати глава.
— Не. Но трябва да действате бързо.
Джорджа ме издърпа към малка масичка. Максън седна до мен, а Огъст и по-младото момче се настаниха до него.
— Зле ли е положението? — попита Максън. — Имам усещането, че баща ми крие истината от мен.
Очевидно изненадан, Огъст сви рамене.
— Доколкото ни е известно, броят на загиналите е нисък. Южняците сеят обичайната си разруха, но що се отнася до нападенията над семейства от Втора каста, имаме основание да вярваме, че са пострадали по-малко от триста души.
Аз ахнах. Триста души? На това ли викаха нисък брой?
— Америка, предвид обстоятелствата, цифрата е поносима — опита да ме утеши Максън и отново пое ръката ми в своята.
— Прав е — потвърди Джорджа с топло изражение. — Можеше да е много по-лошо.
— Точно такава тактика очаквах да приложат: започват от върха и слизат надолу. Предполагаме, че не след дълго ще ускорят хода — обяви Огъст. — Като че ли до момента нападенията са ограничени до Втора каста, но ние следим положението и ще ви уведомим, ако или когато този факт се промени. Имаме свои хора във всеки от окръзите и те до един са нащрек. Но все пак не могат да сторят кой знае колко, без да компрометират прикритието си, а всички сме наясно какво ще им се случи тогава. Максън кимна мрачно. Щяха да намерят смъртта си, разбира се.
— Да отстъпим ли? — поиска мнението им Максън. Аз го погледнах изумено.
— Повярвайте ни — обади се Джорджия, — няма да омекнат, дори да се подчините на исканията им.
— Но все нещо трябва да се направи — настоя Максън.
— Вече направихте нещо изключително полезно. Тоест, тя го направи — каза Огъст, кимвайки с глава към мен. — Подочухме, че фермерите не напускали имота си без брадви, шивачките вървели по улиците с ножици в ръка, а Двойките се разхождали със сълзотворен спрей в джоба. Като че ли всички, независимо от кастата, са намерили начин да се въоръжат. Народът ви не иска да живее в страх, затова не го допуска.
Готов е да окаже съпротива.
Идеше ми да се разплача. Имах чувството, че това беше единствената ми значима постъпка, откакто бях влязла в Избора.
Максън стисна ръката ми с гордост.
— Звучи успокоително — каза той. — Но не ми се струва достатъчно.
Аз кимнах. Много се радвах, че народът не се поддава на потисническия натиск, но трябваше да намерим начин да сложим край на заплахата веднъж завинаги.