— Отдръпнете се от камиона — нареди Аспен.
— Едва ли си бил Двойка или Тройка, иначе щеше да си се измъкнал с пари. Кажи тогава, малки човече, от кои си бил? — подразни го беззъбият мъж, пристъпвайки по-близо към нас.
— Казах. Назад. — Аспен протегна една ръка напред, а с другата се пресегна към кобура на хълбока си.
Мъжът спря намясто, клатейки глава.
— Нямаш си представа с кого се занасяш, момченце.
— Я чакай! — викна някой от другите. — Това е тя. Една от участничките.
Извърнах глава по посока на гласа му, издавайки се неволно.
— Хванете я! — разпореди се най-младият.
Още преди да осъзная какво се случва, Максън ме дръпна назад. От порива на силните му ръце главата ми се отметна и видях съвсем размазано как Аспен и страж Ейвъри изваждат пистолетите си. Двамата хванаха престъпниците на мушка, а Максън ме повлече след себе си настрани, докато не опряхме гърбове в тухлената стена, попадайки в още по-опасен капан.
— Не искам да те убивам — каза Аспен. — Тръгни си. Веднага!
Беззъбият се изкикоти злобно с вдигнати пред себе си ръце, сякаш не ни мислеше лошото. В следващия момент, с движение, толкова светкавично, че едва не го пропуснах, той спусна ръката си надолу и извади пистолет. Аспен стреля и в отговор проехтя вражески огън.
— Америка, хайде! — подкани ме трескаво Максън.
Хайде, но накъде? помислих си с препускащо от ужас сърце.
Обърнах поглед към него и видях, че е преплел пръстите на двете си ръце, оформяйки стъпало за крака ми. Внезапно проумяла плана, стъпих в ръцете му и той ме избута нагоре, докато аз опипвах стената в търсене на опора. Пръстите ми достигнаха върха и, а докато се набирах да я изкача, изпитах странно усещане малко под рамото си.
Не му обърнах особено внимание, оставайки съсредоточена в напъна си да прехвърля тялото си от другата страна на ръба. Като се озовах отгоре му, се провесих колкото можах по-ниско от другата му страна, преди да скоча на бетонната площадка. Паднах настрани и несъмнено контузих тазобедрената става или коляното си, но Максън ми беше наредил да бягам в случай на опасност, затова така и направих.
Не знам защо си мислех, че идва след мен, но като стигнах края на улицата и не го видях, осъзнах, че нямаше кой да го повдигне, за да изкачи стената. В същия момент забелязах, че странното чувство в рамото ми преминава в пареща болка. Погледнах надолу и на смътната светлина от уличните лампи забелязах, че нещо шурти от дупката в ръкава ми.
Бях простреляна.
Бях простреляна?!
Присъствала бях на престрелка, но въпреки това идеята ми се струваше налудничава. И все пак не можех да отрека изгарящата болка, която нарастваше с всяка изминала секунда. Притиснах раната с длан, но това само влоши нещата. Озърнах се наоколо. Градът спеше.
И нищо чудно. Намирахме се на улицата доста след вечерния час. Привиквайки към живота в двореца, бях забравила, че външният свят спираше да съществува след единайсет вечерта.
Ако ме видеше някой случайно минаващ полицай, щяха да ме хвърлят в затвора. Какво обяснение щях да дам на краля? Как ще се оправдаеш за прострелна рана, Америка?
Продължих напред, като се придържах към сенките. Не знаех накъде да вървя. Не знаех доколко добра идея е да се опитам да се върна в двореца. Дори да беше, не можех да се ориентирам в коя посока бе той.
А как болеше само! Направо не успявах да съсредоточа мислите си. Шмугнах се в тясна уличка, скътана между две жилищни сгради. Самата обстановка ми подсказваше, че бях попаднала в не твърде престижен квартал. Обикновено единствено Шестиците и Седмиците се тъпчеха в апартаменти.
Но тъй като нямаше къде другаде да отида, продължих надолу по зле осветената уличка и се пъхнах зад редица плътно подредени боклукчийски кофи. Нощта беше прохладна, но денят се беше задушавал в типичния за Анджелис зной, а от металните контейнери се надигаше ужасно зловоние. В комбинация с болката миризмата едва не ме накара да повърна.
Навих нагоре десния си ръкав, стараейки се да не дразня излишно раната. Ръцете ми трепереха, незнайно дали от страха, или от адреналина, и дори от лекото движение в лакътя в гърлото ми се зароди писък. Прехапах устни, за да го възпра, но приглушените ми вопли все пак се разнесоха из нощния въздух.
— Какво ти се е случило? — попита ме тъничко гласче.
Вдигнах рязко глава, издирвайки собственика му. От най-тъмните дълбини на уличката ме наблюдаваха две блещукащи очи.
— Кой е там? — попитах с разтреперан глас.
— Не се бой — каза момиченцето, изпълзявайки от скривалището си. — Тази нощ и аз нямам голям късмет.