Излезе от сенките и дойде да види ръката ми. Беше около петнайсетгодишно.
— Изглежда доста болезнено — каза състрадателно.
— Простреляха ме. — Бях на ръба на сълзите, толкова жестоко ме прогаряше болката.
— Простреляли са те?
Аз кимнах.
Тя ме изгледа мнително, навярно обмисляйки дали да не си плюе на петите.
— Не знам какво си направила, нито пък коя си, но не е добра идея да се занимаваш с бунтовниците, ясно?
— Хм?
— Не съм по улиците от дълго време, но знам, че единствените хора, способни да си набавят пистолети, са бунтовниците. Каквото и да си им сторила, не го прави повече. Колкото и пъти да бяха нападали двореца, нито веднъж не бях погледнала въпроса от този ъгъл. Само на служителите на реда беше позволено да носят огнестрелни оръжия. Никой друг, освен бунтовниците, не беше способен да заобиколи това правило. Дори Огъст беше казал, че им липсвало въоръжение. Чудно ми стана дали не се беше подсигурил с някой пистолет за срещата ни тази вечер.
— Как се казваш? — попита момиченцето. — Знам, че под тези дрехи се крие момиче.
— Мер — отвърнах аз.
— Аз съм Пейдж. Като гледам, и ти самата си Осмица отскоро. Дрехите ти са доста запазени. — Докато говореше, въртеше ръката ми насам-натам, оглеждайки кървящата рана, сякаш можеше да направи нещо по въпроса, макар и двете да знаехме, че няма какво.
— Може да се каже — измъкнах се аз.
— На улицата лесно можеш да умреш от глад, ако си самичка. Имаш ли къде да отидеш?
Аз потреперих от остър пристъп на болка.
— Не съвсем.
Тя кимна.
— Някога си живеехме само двамата с татко. Бяхме от Четвърта каста. Имахме ресторант, само че баба ми го беше принудила да го завещае на леля ми след смъртта си, не на мен. Явно се е тревожила, че леля ми ще остане без нищичко, или нещо подобно. Само дето леля ми ме ненавижда открай време. А заедно с ресторанта получи и мен. Което не u се понрави. Две седмици след смъртта на тате започна да ме бие. Налагаше ми се да крада храна, понеже разправяше, че съм била дебела и не трябвало да ям. Обмислях да се нанеса в къщата на една приятелка, но така леля ми щеше да ме издири, затова просто избягах. Взех малко пари, но не достатъчно. И повече да бяха, все тая… още на втората нощ ме ограбиха.
Огледах Пейдж, докато ми разказваше историята си. Дори изпод напластената мръсотия си личеше, че някога бе живяла добре. А сега трябваше да се бори с трудностите. Нямаше друг избор.
— Последната седмица се запознах с една групичка момичета. Всички работим заедно и си споделяме печалбата. Ако смогнеш да не мислиш за постъпките си, не е толкова страшно. Чак след това си позволявам да плача. Затова и се криех ей там. Видят ли ме другите момичета разплакана, такъв урок ми дават, че леля направо бледнее пред тях. Джей Джей твърди, че просто искат да ме калят и че колкото по-бързо стане, толкова по-добре за мен, ама все пак ми е тъжно. Както и да е. Ти си голяма красавица. Със сигурност ще те приемат веднага.
Като се замислих какво ми предлагаше, стомахът ми се преобърна. Само в рамките на няколко седмици горкото момиче беше загубило семейството си, дома си. и самата себе си.
И въпреки всичко беше мила с мен — непозната, навярно преследвана от цяла шайка бунтовници и кой знае какви опасности.
— Не можем да ти викнем доктор, но поне ще намерим с какво да облекчим болката. Имат и един познат, който може да те зашие. Само че ще трябва да си го изработиш.
Съсредоточих се върху дишането си. Колкото и разсейващо да ми действаше, разговорът ни не можеше да спре болката.
— Май не си от най-приказливите? — отбеляза Пейдж.
— Не и като ме прострелят.
Пейдж се разсмя и ведрият звук ме накара да се усмихна. После седна до мен, от което ми поолекна още повече.
— Няма да ти се разсърдя, ако не искаш да дойдеш с мен. Опасничко е… и малко тъжно.
— Би ли. може ли просто да помълчим за малко? — помолих я аз.
— Да. Искаш ли да постоя с теб?
— Да, моля.
Без да ми зададе и въпрос повече, Пейдж остана до мен, тиха като мишле.
Поседяхме така двайсетина минути, макар че имах чувството, че изтече цяла вечност. Болката ставаше все по-нетърпима и караше мислите ми да се лутат трескаво. Не беше изключено да намеря доктор. Налагаше се дори. Дворецът щеше да плати за лечението, само дето нямах представа как да открия Максън.
А дали той беше добре? Ами Аспен?
Бунтовниците ги превъзхождаха числено, но пък те имаха оръжия. А дали се бяха досетили кой е Максън, след като бяха разпознали мен така бързо? Ако да — какво щяха да му причинят?