— Как успяхте да се измъкнете живи? — попитах.
— Огъст, Джорджа и Мика чули гърмежите. Притекоха ни се на помощ — обясни Максън. — Не е лъгал, като каза, че никога не би ни наранил. — Той замълча за момент и очите му мигновено станаха умислени и тъжни. — Мика не оцеля.
Аз извърнах глава. Изобщо не го познавах, но тази вечер беше загинал заради нас.
Имах чувството, че собственоръчно бях отнела живота му.
Понечих да изтрия търкулналата се по бузата ми сълза, но забравих, че трябва да използвам лявата си ръка, и изпищях от болка.
— Успокой се, Америка — каза Аспен, пренебрегвайки формалностите.
— Всичко ще се нареди — обеща ми Максън.
Аз кимнах и стиснах устни, за да сподавя плача си. Колко жалко.
Притихнахме и ми се стори, че минаха часове, но явно агонията разтягаше минутите.
— Чудесно е да имаш толкова предан човек до себе си — каза внезапно Максън. Първоначално реших, че отново споменава Мика. Но когато двамата с Аспен обърнахме очи към него, видяхме, че е вперил поглед в стената зад мен.
Аз обърнах глава, готова да концентрирам вниманието си върху каквото и да било друго, само не и върху крещящата болка в ръката си. На стената, точно до картината, нарисувана от някой от по-малките му братя или сестри, близо до една снимка на баща му като млад, вероятно на възраст, близка до тази на Аспен, имаше бележка, която гласеше:
Вечно ще те обичам. Ще те чакам цял живот. До теб съм, независимо от всичко. Почеркът ми беше малко по-разкривен преди година, когато бях оставила същата тази бележка на прозореца си, за да я открие Аспен. Освен това беше осеяна с хлапашки сърчица, каквито за нищо на света не бих нарисувала в любовно писмо сега, но все още усещах тежестта на думите. За пръв път се бях осмелила да ги изложа черно на бяло, а после, осъзнавайки колко по-голяма сила придобиваха чувствата ми след появата им на хартия, ме беше обзел страх. Спомних си и колко по-осезаема беше тревогата от възможността майка ми да открие писъмцето, в сравнение с безпокойството ми за това, че, без съмнение, обичах Аспен.
В момента обаче се плашех, че Максън ще разпознае почерка ми.
— Сигурно е хубаво да има на кого да пишеш. Аз не съм имал щастието да пиша любовни писма — призна си Максън с горчива усмивка. — Удържа ли момичето ти на думата си?
Аспен взимаше възглавници от другото легло, за да ги подложи под главата ми, избягвайки погледите и на двама ни с Максън.
— Трудно ни е да си разменяме писма — каза той. — Но знам, че е до мен, независимо от всичко. В това не се съмнявам.
Погледнах към късата тъмна коса на Аспен — единствената част от него, която виждах от мястото си — и изпитах друг вид болка. От една страна, беше прав. Никога нямаше да се разделим истински. И все пак… бяха ли все още в сила думите от онази бележка? Съществуваше ли още пълнокръвната любов, която някога ме беше изпълвала? Не, нямаше я вече.
Дали Аспен вярваше в нея и до днес?
Очите ми отскочиха към лицето на Максън и тъгата, която прочетох там, носеше в себе си и отсенки на ревност. Не се учудвах. Все пак, когато в началото му бях споделила, че съм се влюбвала, той като че ли се беше почувствал ощетен, сякаш не вярваше, че някога ще изпита същото.
Несъмнено научеше ли, че любовта, за която му бях разказала някога, и любовта, за която Аспен говореше сега, бяха едно и също нещо, щеше да рухне.
— Пиши u час по-скоро — посъветва го Максън. — Не u позволявай да те забрави.
— Защо се бавят толкова? — каза Аспен под носа си и излезе от стаята, без да отвърне на Максън.
Максън го изпрати с поглед, после се обърна към мен.
— Безполезен съм. Нямам представа как да помогна на теб, затова реших поне да опитам да помогна на него. Тази вечер спаси и моя, и твоя живот. — Максън поклати глава. — Май успях единствено да го разстроя.
— Просто всички са под напрежение. Не си виновен ти — уверих го аз.
Той се позасмя нервно и дойде да коленичи до леглото ми.
— Лежиш с кървяща рана на ръката си и пак се опитваш да ме успокоиш. Невъзможна си.
— Ако някога ти хрумне да ми напишеш любовно писмо, съветвам те да започнеш с това — пошегувах се аз.
Той се усмихна.
— Мога ли да направя нещо за теб?
— Дръж ме за ръката. Без да стискаш обаче.
Максън пъхна пръсти в отпуснатата ми длан и макар жестът му да не облекчаваше болката ми, поне ми беше хубаво да го чувствам до себе си.
— Едва ли някога ще ми хрумне. Да ти напиша любовно писмо, имам предвид. Старая се да избягвам срама, когато е възможно.