Свиках всичките си сили. Въпреки това на няколко пъти ми се наложи да откъсна устни от гърлото на шишето заради кашляне, но все пак успях да преглътна достатъчно количество. Или поне достатъчно според Ан.
— Вземете — каза тя, подавайки ми малка навита на руло кърпа. — Захапете я, когато ви заболи.
Аз кимнах.
— Шевовете ще болят по-малко от дезинфекцията. Още на пръв поглед се вижда доста мръсотия, така че ще трябва да почистя раната щателно. — Тя въздъхна и я огледа за пореден път. — Ще ви остане белег, но ще се постарая да е възможно най-малък. През следващите няколко седмици ще ви обличаме в рокли със свободни ръкави, за да прикриваме раната, докато зарасне. Никой няма да забележи. А тъй като сте били с принца, няма да задавам въпроси. Каквото и да сте правили, вярвам, че е било смислено.
— Така мисля — потвърдих аз, ала вече недотам сигурна.
Ан намокри една от кърпите и я доближи на няколко сантиметра от раната ми.
— Готова ли сте?
Аз кимнах и захапах навитата кърпа с надеждата, че ще заглуши писъците ми. Не се и съмнявах, че хората в коридора ще ме чуят, но вероятно щяха да са единствените от двореца. Имах чувството, че Ан натиска всеки нерв в ръката ми. Марли скочи върху мен, за да ме задържи неподвижна.
— Още малко остана, Америка — опита да ме успокои тя. — Мисли си за нещо хубаво.
За семейството си.
Помъчих се. Напрегнах сили да задържа в мислите си смеха на Мей и мъдрата усмивка на татко, но все не успявах. Смогвах да ги уловя само колкото да усетя как ми се изплъзват при поредния пристъп на жестока болка.
Как изобщо бе оцеляла Марли след боя с пръчка?
След като почисти раната ми, Ан започна да ме шие. Права беше: шевовете не боляха колкото почистването. Не можех да преценя дали е защото болката наистина беше по-лека, или защото алкохолът, който ме бяха насилили да изпия, най-сетне започваше да действа. Ъглите на стаята определено ми изглеждаха по-заоблени.
В следващия момент в стаята отново нахлуха хора и се разприказваха… говореха си за мен. Кой трябва да остане, кой да си тръгне, какво щяхме да разправяме на сутринта… толкова много планове, в които не можех да взема участие.
В крайна сметка Максън ме пое на ръце, за да ме отнесе в моята стая. Беше ми трудно да държа главата си изправена, но поне чувах успокоителния му глас.
— Как се чувстваш?
— Очите ти приличат на шоколад — измърморих аз.
Той се усмихна.
— А твоите — на сутрешно небе.
— Може ли малко вода?
— Да, може и много — обеща ми той. — Да я качим горе. — Обърна се Максън към някого. А сетне заспах, полюшвайки се в ритъма на стъпките му.
ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
Събудих се с ужасно главоболие. Изпъшках и понечих да разтрия слепоочията си, но мигновено ме сряза остра болка в ръката.
— Ето, изпийте ги — каза Мери, като приседна на ръба на леглото ми и ми подаде две хапчета с чаша вода.
Понадигнах се бавно, за да ги поема, а главата ми пулсираше от болка.
— Колко е часът?
— Почти единайсет — отвърна Мери. — Известихме всички, че не се чувствате добре и няма да присъствате на закуска. Ако побързаме, вероятно ще успеем да ви приготвим за обяда с останалите момичета от Елита.
Мисълта да бързам, камо ли да ям, не ми се стори особено привлекателна, но знаех, че е най-разумно да се върна към обичайната си рутина. Все повече и повече ми се изясняваше колко голям риск бяхме поели предишната нощ, а не исках да събуждам ничие подозрение.
Затова просто кимнах на Мери и двете станахме на крака. Моите не ми се струваха
особено надеждни, но въпреки това се отправих към банята. Ан чистеше пред вратата и, а Луси седеше на широк стол и пришиваше ръкави на рокля, чиято кройка навярно беше предвидена за презрамки.
Като наближих, вдигна поглед от работата си.
— Добре ли сте, госпожице? Доста ни поуплашихте.
— Извинявам се. Иначе съм добре, доколкото е възможно.
Тя ми отвърна с усмивка.
— Готови сме да ви помогнем с каквото можем, госпожице. Само кажете.
Нямах представа какво точно имаше предвид, но определено бях склонна да се възползвам от услугите им в предстоящите няколко дни.
— О, страж Леджър намина, както и принцът. И двамата изказаха желание да ги извикате, почувствате ли се готова.
Аз кимнах.
— Ще им обърна внимание следобед.
Без всякакво предупреждение ръката ми се озова между нечии длани. Ан оглеждаше отблизо раната, надничайки внимателно под превръзката, за да провери как зараства.