Съвършенството беше единственият ми вариант за победа.
ДЕВЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
В деня на Осъждането бях кълбо от нерви. Боях се, че ще се препъна или пък че ще забравя репликите си. И още по-лошо — боях се, че ще се проваля. Единственото нещо, за което не ми се налагаше да се тревожа, беше тоалетът ми. Прислужничките ми се бяха консултирали с главната шивачка на кралското семейство за изработката на облекло, подходящо за случая, макар че не бих го описала с така проста дума като подходящо.
Пак съобразно традицията всички рокли бяха в бяло и златисто. Моята беше с висока талия и нямаше презрамка от лявата страна, но от дясната имаше малко паднало ръкавче, което едновременно скриваше белега ми и придаваше много очарователен вид на роклята. Горната u част беше прилепнала по тялото ми, но ефирната материя на полата се спускаше на пищни вълни, целувайки пода с фестон от златиста дантела. От гърба u започваше плисиран шлейф, малка част от който се влачеше по земята след мен. Когато се погледнах в огледалото, за пръв път успях да се видя като принцеса.
За финал Ан ми подаде маслиновата клонка, която трябваше да нося със себе си. Традицията повеляваше да оставим клонките в краката на краля в знак на смирение пред господаря ни и като израз на готовност да съблюдаваме закона.
— Изглеждате прекрасно, госпожице — каза Луси. Напоследък ми се струваше значително по-спокойна и самоуверена. Усмихнах u се.
— Благодаря. Ще ми се и вие да можехте да присъствате — отбелязах аз.
— И на мен — въздъхна Мери.
Ан, с вечната си порядъчност, върна разговора към мен.
— Не се тревожете, госпожице, ще се справите отлично. Ще ви гледаме по телевизията заедно с другите прислужнички.
— Наистина ли? — Това беше окуражаващо, въпреки че нямаше да са в Банкетния салон.
— Не бихме го пропуснали — увери ме Луси.
Някой почука отривисто на вратата, секвайки разговора ни. Мери отвори и за мое щастие на прага стоеше Аспен.
— Идвам да ви съпроводя до Банкетния салон, лейди Америка — каза той.
— Какво ще кажеше за творението ни, страж Леджър? — обади се Луси.
Той се усмихна закачливо.
— Надминали сте себе си.
Луси се изкиска, а Ан u шътна тихо, докато нанасяше финалните щрихи по прическата ми. Сега, когато знаех за чувствата на Ан към Аспен, беше съвсем очевидно как се стремеше да е безупречна в негово присъствие.
Поех си дълбоко въздух, съзнавайки колко многолюдна публика ме очакваше на долния етаж.
— Готова ли сте? — попита той.
Аз кимнах, наместих клонката в едната си ръка и се отправих към вратата, хвърляйки поглед през рамо към усмихнатите лица на прислужничките си. После хванах Аспен под ръка и двамата тръгнахме надолу по коридора.
— Как вървят нещата при теб? — попитах го небрежно.
— Не мога да повярвам, че се съгласяваш на подобно нещо — озъби ми се той. Преглътнах и нервите ми отново се обтегнаха.
— Нямам избор.
— Винаги имаш избор, Мер.
— Аспен, знаеш, че не ми е приятно. Но в крайна сметка става въпрос за един-единствен човек. И то виновен.
— Също като симпатизантите на бунтовниците, които кралят понижи с една каста за наказание. Също като Марли и Картър. — Нямаше нужда да вдигам поглед към лицето му, за да проумея колко отвратен беше.
— Това беше различно — пророних някак неубедително.
Аспен спря намясто и ме принуди да го погледна в очите.
— За него всички са еднакви.
Говореше с изключително сериозен тон. Аспен беше по-осведомен от повечето хора, тъй като стоеше на пост по време на съвещания или собственоръчно изпълняваше заповеди. А точно в този момент на плещите му тежеше тайна.
— Крадци ли са изобщо? — попитах тихо, докато напредвахме по коридора.
— Да, но не заслужават годините затвор, на които предстои да ги осъдите днес.
Целта е да послужат за назидание пред съмишлениците си.
— Какво имаш предвид?
— Всичките са хора, изпречили се на пътя му, Мер. Поддръжници на бунтовническата кауза, мъже, дръзнали да го нарекат тиранин. Церемонията ще се излъчва по националния ефир. Хората, чиито очи са опитали да отворят, ще гледат предаването, а после ще предупредят и други какво се случва с опълчилите се на краля. Прави го с умисъл.
Изтръгнах ръката си от неговата и изсъсках насреща му:
— Прекарал си в двореца почти толкова време, колкото и аз самата. Случило ли се е поне веднъж да не изпълниш заповед, спусната от него?