Елиз стана, доближи Джейкъб и сложи ръка на рамото му. Чак в този момент подсъдимият дръзна да я погледне в очите.
— Върви, предан поданико, и изплати дълговете си към краля. — Гласът u прокънтя из тихата зала.
Джейкъб кимна. Погледна към краля и долових желанието му да стори нещо. Да му се опълчи, да му отправи обвинение… но не посмя. Несъмнено някой друг щеше да понесе последиците от действията му. Джейкъб стана и напусна салона под аплодисментите на публиката.
Следващият мъж беше трудноподвижен. Щом свърна по червения килим напът към Селест, се преви надве и се строполи на земята. Из залата се разнесоха изумени възгласи, но преди да е успял да спечели опасна доза от състраданието на хората, двама стражи се спуснаха да го отведат до Селест. За моя приятна изненада гласът u не прозвуча по обичайния уверен начин, докато му заповядваше да изплати дълга си към краля.
Крис като че ли успяваше да запази самообладание, поне докато не се появи отреденият u подсъдим. Беше по-млад от останалите, навярно наш връстник, и походката му беше уверена, почти целеустремена. Когато сви по пътеката към Крис, зърнах някаква татуировка на врата му. Приличаше на кръст, но останах с впечатлението, че майсторът u се беше пообъркал.
Крис произнесе репликите си добре. Страничен човек не би доловил съжалението в гласа u. Залата избухна в аплодисменти и тя се върна на мястото си с едва забележимо помрачена усмивка.
Стражът обяви гръмко името Адам Карвър, напомняйки ми, че е дошъл и моят ред. Адам, Адам, Адам. На всяка цена трябваше да запомня името му. Защото вече нямах друг избор, освен да изпълня мисията си, нали така? Останалите момичета го бяха сторили. Максън можеше и да ми прости, отметнех ли се, а кралят и бездруго не ме харесваше, но в никакъв случай не исках да загубя доверието на кралицата, и тази мисъл ме приклещи в ъгъла. Ако се стремях към победа, трябваше да довърша започнатото.
Адам беше по-възрастен, може би на годините на татко, и единият му крак не беше наред. Не падна по пътя към мен, но му отне толкова дълго време да го измине, че щях да се взривя от напрежение. Вече нямах търпение всичко да приключи.
Той коленичи пред мен, а аз се съсредоточих върху малкото реплики, които трябваше да произнеса.
— Адам, в какво престъпление сте обвинен? — попитах аз.
— Кражба, госпожице.
— А колко дълга е присъдата ви?
Адам се прокашля.
— Доживотна — процеди с тънък гласец.
Из салона се разнесе объркан шепот, очевидно гостите се питаха един друг дали бяха чули правилно.
Колкото и да ми беше неприятно да се отклоня от заучения сценарий, и аз самата трябваше да се уверя в чутото.
— Колко казахте?
— Доживотна, госпожице. — По гласа му ясно личеше, че е на ръба на сълзите. Надникнах към Максън. Той изглеждаше смутен. Отправих му безмълвна молба за помощ. Очите му говореха колко съжалява, че не може да се отзове.
Тъкмо се канех да върна вниманието си към Адам, когато погледът ми случайно попадна върху краля: заинтригуван, той се беше наместил в трона си и криеше усмивката си с ръка.
Бях попаднала в капана му.
Вероятно подозираше, че тази част от Избора ще ми е най-омразна, затова си бе поставил за цел да изтъкне пред всички непокорството ми. А дори да изпълнех задължението си, обричах човек на доживотен затвор. Щях да бъда оплюта и в двата случая.
— Адам — подхванах тихо. Той вдигна поглед към мен, готов да избухне в сълзи всеки момент. За част от секундата целият салон стихна. — Какво си откраднал? Гостите наостриха слуха си, но беше невъзможно да чуят разговора ни.
Той преглътна и стрелна поглед към краля.
— Малко дрехи за моите момичета.
— Но това не е причината да си тук, нали? — побързах със следващия си въпрос.
С жест, толкова дискретен, че едва не го пропуснах, Адам поклати глава.
В такъв случай не можех да го направя. Просто не можех. Но все някак трябваше да се подходи към въпроса.
Идеята ме сполетя изневиделица, но моментално проумях, че е единственият изход от ситуацията. Не бях сигурна дали ще върне свободата на Адам, а за моята лична тъга опитах да не мисля. Просто така беше редно и нямах друг избор.
Станах и доближих Адам, докосвайки рамото му. Той потрепери в очакване да чуе жестоката си присъда.
— Изправете се — наредих му.
Адам ме погледна в очите с недоумение.
— Моля — добавих и хванах едната му окована с белезници ръка, повличайки го след себе си.
Адам извървя с мен пътеката, водеща до издигнатата платформа на кралското семейство. Като достигнахме стълбището, се обърнах към него с въздишка.