Свалих едната от красивите обици, подарък от Максън, сетне и другата. Сложих ги в ръцете на Адам, а след това махнах и разкошната си гривна под смаяния му поглед. Накрая — тъй като давах ли, исках наистина да дам всичко — протегнах ръце назад и откопчах колието с птичка, което татко ми беше подарил. Надявах се, че ме гледа и не ми е сърдит, задето се разделях с подаръка му. След като пуснах и колието в ръката на Адам, свих пръстите му около малките съкровища, после отстъпих настрани, отваряйки му път към крал Кларксън.
Посочих към троновете.
— Върви, покорен поданико, и изплати дълговете си към краля.
Из салона се разнесоха изумени възгласи и шепот, но аз не им обърнах внимание.
Очите ми виждаха единствено гнева по лицето на краля. Щом държеше да си играе игрички с тазвечерната ми персона, щях да му отвърна със същото.
Адам изкачи бавно стълбите, а от очите му надничаше както радост, така и страх.
Като доближи краля, коленичи и протегна напред ръце, пълни с бижута.
Крал Кларксън ме стрелна с поглед, давайки ми да разбера, че нямаше да ми прости току-така, но все пак се пресегна и взе скъпоценностите от ръцете на Адам. Тълпата заликува, но като обърнах поглед към другите момичета, по лицата им се четяха смесени емоции. Адам побърза да се отдалечи от краля, навярно притеснен, че може да размисли. Надявах се, че от толкова много телевизионни екипи и репортери с бележници в ръце все някой щеше да тръгне след него, уверявайки се, че е стигнал невредим до дома. Когато слезе от платформата, Адам опита да ме прегърне, макар и възпрепятстван от белезниците. Заплака, благослови ме и напусна залата така, сякаш бе най-щастливият човек на земята.
ДВАЙСЕТА ГЛАВА
Кралското семейство се изнесе през страничната врата, а ние с другите момичета от Елита се върнахме по същия път, по който бяхме влезли, обградени от телевизионни камери и шумни аплодисменти.
Силвия ни посрещна със смъртоносен поглед. Имах чувството, че едва се сдържа да не ме хване за врата. Последвахме я зад ъгъла и се озовахме пред малка гостна стая.
— Влизайте — нареди ни тя, сякаш някоя от нас би посмяла да я изкара извън нерви с неподчинението си. После затвори вратите, без да благоволи да се присъедини към нас.
— Винаги ли трябва да си център на вниманието? — озъби ми се Елиз.
— Не направих нищо друго, освен онова, което ви предложих да сторим заедно.
Точно ти не ми повярва!
— Май се имаш за голяма светица. Това бяха престъпници. Възложена ни беше ролята на съдии, макар и пременени в хубави рокли.
— Елиз, не видя ли горките мъже? Някои от тях бяха болни. А присъдите им бяха прекомерно дълги — настоях аз.
— Права е — обади се Крис. — Доживотна присъда за кражба? Ако изключим варианта да е отмъкнал целия замък, с какво би могъл да заслужи такова наказание?
— С нищо — уверих ги аз. — Откраднал е дрехи за семейството си. Разберете, вие трите сте щастливки. Родени сте в по-заможни касти. Но загуби ли едно бедно семейство човека, носещ храна вкъщи… нещата тръгват на зле. Не можех да го изпратя в затвора до края на дните му, обричайки всички, зависещи от него, на живот като Осмици. Просто не можех.
— Къде е гордостта ти, Америка? — продължи в същия дух Елиз. — Къде е чувството ти за дълг и чест? Ти си най-обикновено момиче, не си никаква принцеса. И дори да беше, никой нямаше да ти позволи да взимаш подобни решения. Тук си да следваш повелите на краля, а нито веднъж не го направи! Още от първата нощ му се противопоставяш!
— Може би повелите му са несправедливи! — изкрещях аз във възможно най-лошия момент.
Вратите се отвориха рязко и крал Кларксън влетя в стаята, оставяйки кралица
Амбърли и Максън в коридора отвън. Сграбчи ръката ми с все сила — за щастие, здравата — и ме извлече през отворените врати.
— Къде ме водите? — попитах с пресекващ от страх глас.
Той не ми даде отговор.
Надзърнах през рамо към момичетата, докато кралят ме теглеше надолу по коридора. Селест обгърна тялото си с ръце, а Елиз се пресегна за ръката на Крис; колкото и ядосана да ми беше, не се радваше на гледката.
— Кларксън, не действай прибързано — умоляваше го тихо кралицата.
Свърнахме зад един ъгъл и бях издърпана в някаква стая. Кралицата и Максън влязоха след нас, а кралят ме тласна към малко диванче.
— Сядай — заповяда ми, макар и да не беше нужно.
После закръстосва из стаята досущ като лъв в клетка. Когато най-накрая спря, обърна поглед към Максън.