— Аз ще съм доволна и на шепа — каза Крис. — Цяла опашка би ме стреснала.
Всички обърнаха поглед към мен.
— Един.
— Ти си ку-ку — обяви Селест.
Поприказвахме си за Максън, за дома, за надеждите ни. Никога до онзи момент не си бяхме говорили така, без всякакви прегради помежду ни. Двете с Крис работехме по въпроса, стараехме се да сме прями и директни една към друга, що се отнасяше до съревнованието; но сега, когато най-сетне заговаряхме за нещата от живота, виждах, че приятелството ни ще надживее Избора. Елиз беше странна птица, но обстоятелството, че мирогледите ни имаха толкова различен произход, ме караше да разсъждавам на едно по-задълбочено ниво, отваряше ме към околния свят.
Селест обаче беше черешката на тортата. Ако някой ми беше казал, че брюнетката на високи токове, която така хищнически ме беше доближила на летището в онзи далечен първи ден, ще е момичето, на чиято близост щях да се радвам най-много, несъмнено щях да се изсмея в лицето му. Мисълта беше почти толкова невероятна, колкото и фактът, че все още бях в двореца, една от финалистките, и то съкрушена от вероятността да загубя Максън.
Докато си приказвахме, ми правеше впечатление, че и другите момичета започват да я приемат, както аз самата вече я бях приела. Дори изглеждаше различно, снела от себе си бремето на срамните си тайни. Селест беше възпитана да поддържа един по-особен тип красота. Красота, постигната чрез маскиране на истината, манипулации и съвършенство на всяка цена. Но съществува и една друга красота, с която скромността и прямотата даряват човек — а сега тя струеше от Селест.
Максън вероятно беше дошъл до вратата по-тихо и от котка, защото нямах представа от колко време ни наблюдаваше. Първа Елиз го видя да стои на входа на стаята ми и се стегна моментално.
— Ваше Височество — поздрави го тя и сведе глава в поклон.
Всички проследихме погледа и, убедени, че не сме я чули правилно.
— Дами — кимна той за поздрав. — Не исках да ви се натрапвам. Май току-що развалих нещо интересно.
Ние се спогледахме и имах чувството, че не бях единствената, която си помисли: Не, току-що създаде нещо удивително.
— Нищо подобно — казах аз.
— Все пак държа да се извиня за неочакваната си поява, но трябва да говоря с Америка. Насаме.
Селест въздъхна и се размърда, обръщайки се да ми намигне, преди да стане от леглото. Елиз я последва с бързи движения, а Крис се изправи последна, стисвайки крака ми. На излизане от стаята Елиз направи реверанс на Максън, а Крис поспря да изпъне ревера му. Селест отиде до него с уверена крачка — по-уверена отвсякога — и зашепна нещо в ухото му.
Като приключи, Максън се усмихна.
— Мисля, че няма да е необходимо.
— Хубаво…. - тя излезе, затваряйки вратата след себе си, а аз се изправих, за да посрещна предстоящото.
— Какво пък беше това? — кимнах към вратата аз.
— О, нищо, просто Селест ми даде да разбера, че ако те нараня, ще ме накара да си платя — обясни той ведро.
Аз се засмях.
— Патила съм си от ноктите и, така че — внимавай.
— Слушам, мадам.
Поех си въздух, докато усмивката се изпаряваше от лицето ми.
— Е?
— Е?
— Ще се възползваш ли?
Максън се усмихна широко и поклати глава.
— Не. Идеята ме заинтригува за момент, но нямам желание да започвам наново. Харесвам си несъвършените момичета. — Той сви рамене с доволно изражение. — Пък и татко не подозира нищо за Огъст и намеренията на северняшките бунтовници и други подобни неща. Решенията му са късогледи. Не искам и моите да са такива.
Аз си отдъхнах облекчено. Първоначално се бях надявала да съм му достатъчно скъпа, че да не се откаже от мен, но след задушевния ни разговор с момичетата. всъщност не исках да се разделям и с тях.
— Освен това — добави той радостно — трябваше да видиш пресата.
— Защо? Какво е станало? — попитах напрегнато, пристъпвайки към него.
— За пореден път успяваш да ги впечатлиш. Май и аз самият не разбирам страстите на народа ни в момента. Като че ли… като че ли хората са уверени, че може да настъпи промяна. Баща ми управлява страната по същия начин, по който го прави и с мен. Живее с убеждението, че никой освен него не е способен да взема разумни решения, ето защо и натрапва своите на поданиците си. А след като прочетох дневниците на Грегъри, започвам да си мисля, че от доста време е така. Но вече никой не иска да живее така. Хората искат право на избор. — Максън поклати глава. — Ти го плашиш, но не може да те изгони. Народът те боготвори, Америка.
— Боготвори ме? — преглътнах аз.
Той кимна.