— Донякъде — отвърнах, тръгвайки нагоре по стълбището.
— Но това е само фантазия. Веднъж ми каза, че тези стаи са на кралското семейство, а не ваши. Както и да е, реших, че е време да ти разкрия още една част от моя свят, може би последната, що се отнася до теб.
— Така ли?
Той кимна и спря пред една от вратите по коридора.
— Моята стая.
— Наистина ли?
— Единствено Крис я е виждала, и то благодарение на леко импулсивната ми покана. Не съжалявам, задето u я показах, но имам чувството, че избързах с тази стъпка. Знаеш колко ценя личното си пространство.
— Знам.
Той обви пръсти около дръжката на вратата.
— Отдавна искам да споделя тази част от себе си с теб и мисля, че е крайно време.
Не е нищо особено, но си е моя. И. знам ли, просто искам да я видиш.
— Добре. — Видимо го обземаше срам, сякаш се опасяваше, че е представил нещата в твърде ярка светлина или че ще съжалява, задето изобщо ме е довел.
Пое си дълбоко дъх, отвори вратата и ме покани да пристъпя първа.
Стаята беше огромна. Стените u имаха ламперия от тъмно дърво, незнайно какво. В дъното широка камина чакаше да бъде запалена, макар че приложението u навярно беше чисто естетическо, тъй като по тези земи никога не ставаше достатъчно студено за огън.
Вратата на банята беше открехната и върху подредените в сложни фигури плочки се виждаше порцеланова вана. Имаше своя собствена колекция от книги и маса до камината, която като че ли се използваше за хранене, а не за работа. Колко ли самотни вечери беше прекарал тук? В близост до вратите към личния му балкон беше разположена стъклена витрина със симетрично подредени пушки. Бях забравила за страстта му към лова.
Леглото му, изработено от същото неизвестно за мен тъмно дърво, беше огромно. Прииска ми се да го докосна, да проверя дали и на пипане беше толкова съвършено, колкото и на вид.
— Максън, можеш да събереш цял футболен отбор в това легло — подразних го аз.
— Пробвах веднъж. Изненадващо некомфортно ми беше.
Обърнах се и го шляпнах леко, доволна да го видя в закачливо настроение. Тъкмо когато отместих поглед от усмихнатото му лице, видях снимките. Вдишах рязко, възхищавайки се на красотата зад гърба му.
На стената до вратата се разстилаше богат колаж, толкова обширен, че можеше да послужи за тапет на стаята ми у дома. Наглед не съществуваше никакъв ред — просто струпване от снимки, радващи окото.
Видях фотографии, които несъмнено бяха негово творение, тъй като представяха двореца, където, разбира се, прекарваше почти цялото си време. Близки кадри на гоблените, снимки на таваните, които навярно беше направил, излегнат на килима, там беше и градината, хваната от какви ли не ъгли. Имаше и други фотографии, вероятно на места, които се надяваше да види някой ден, или пък на такива, които вече беше посетил. Съзрях океан с толкова сини води, че изглеждаше чак нереален. Очите ми попаднаха върху няколко моста, както и върху стена, която сякаш се точеше с километри.
Но над всички тях поне дузина пъти срещнах собственото си лице. Имаше я снимката от молбата ми за участие в Избора, също и онази с червеното шалче, която ни бяха направили с Максън за някакво списание. Изглеждахме щастливи на нея, сякаш всичко беше просто игра. Никога дотогава не я бях виждала, нито пък онази от статията за Вси светии. Спомних си, че Максън позираше зад мен и двамата се преструвахме, че разглеждаме модели за маскарадния ми костюм. Аз се взирам в една от скиците, а очите на Максън са леко извърнати към мен.
Там бяха и снимките, които собственоръчно беше направил. Изненаданото ми изражение, когато по време на посещението на краля и кралицата на Суендуей неочаквано беше викнал „Усмивка!". Как седя на сцената на осведомителния бюлетин, смеейки се с Марли. Вероятно се беше крил зад ослепителната светлина на прожекторите, открадвайки спомени от моментите, в които бяхме просто себе си. На една от снимките стоях на балкона си, загледана в нощното небе и луната.
На стената му имаше фотографии и на другите момичета, главно на тези от Елита; изпод един пейзаж обаче надничаха очите на Ана, а от ъгъла ми се усмихваше Марли. Също така, макар и да бяха съвсем нови, на стената му присъстваха снимки на Крис и Селест, позиращи в Дамския салон; до тях Елиз се преструваше, че припада на дивана, а аз се усмихвах срещу обектива, прегърнала кралица Амбърли.
— Максън — пророних аз, — невероятни са.
— Харесват ли ти?