— Възхитена съм. Колко от тях са твои?
— Почти всичките, но някои, като тази например — каза той, сочейки към една от професионалните снимки, появили се из списанията, — съм поискал от фотографите. — Посочи към друга. — Тази заснех в най-южната точка на Хондурагуа. Някога я смятах за интригуваща, но сега само ме натъжава.
На снимката се виждаха комини, бълващи пушек в небето.
— Обичах да гледам небето, но сега си спомням колко мразех миризмата на въздуха. А тамошните хора го дишат постоянно. Толкова погълнат в себе си съм бил.
— Това къде е? — попитах аз, сочейки към дългата тухлена стена.
— В Нова Азия. Издигала се е по някогашната северна граница на Китай. Наричали са я Великата стена. Казвали са ми, че едно време била същинско чудо, но в наши дни е почти напълно разрушена. Минава почти през средата на Нова Азия. Представи си колко са се разширили границите на страната.
— Еха.
Максън сложи ръце зад гърба си.
— Наистина се надявах да ти харесат.
— Харесват ми. Изключително много. Искам да ми направиш една.
— Сериозно ли?
— Да. Или да ме научиш как да снимам. Не мога да ти опиша колко често си мечтая да мога да улавям късчета от живота си и да ги запечатвам на хартия. Имам само няколко овехтели снимки на семейството ни, както и една нова с бебчето на сестра ми… и това е. Дори не ми е хрумвало да си водя дневник и да записвам преживяванията си. Имам чувството, че вече те познавам много по-добре.
Това беше сърцевината на същността му. Разбирах кое бе непреходното в живота му — вечната му изолация в двореца например, както и кратките му пътешествия по света. Но имаше и променливи величини. Моето присъствие на стената и това на другите момичета беше така осезаемо, защото бяхме обладали света му. Дори като го напускахме, не си отивахме напълно.
Пристъпих към него и го прегърнах с една ръка през кръста. Той стори същото и останахме така за момент, потапяйки се мълчаливо в атмосферата. И тогава най-ненадейно проумях нещо, за което трябваше да съм се досетила още от самото начало.
— Максън?
— Да?
— Ако живеехме в свят, където не си принц, и имаше право сам да избереш попрището си, това ли щеше да е? — посочих към колажа аз.
— Фотографията ли имаш предвид?
- Да.
Не се замисли дори и за секунда.
— Безспорно. Щях да се занимавам с изкуство, било то най-обикновени семейни портрети. Бих се реализирал и в рекламния бранш, изобщо където ми се удаде възможност. Много съм запален по хобито си. Мисля, че сама виждаш.
— Така е — усмихнах му се, щастлива, че научавах още нещо за него.
— Защо питаш?
— Просто… — Вдигнах очи към него. — Това би те поставило в Пета каста.
Максън попи бавно думите ми и се усмихна кротко.
— Радвам се да го чуя.
— Аз също се радвам.
Внезапно и решително Максън обърна лице към мен и взе ръцете ми в своите.
— Кажи го, Америка. Умолявам те. Кажи, че ме обичаш, че искаш да си само моя.
— Не мога да съм само твоя, докато всички останали момичета са наоколо.
— А аз не мога да ги отпратя, докато не се уверя напълно в чувствата ти.
— А аз не мога да ти дам каквото искаш, съзнавайки, че още утре можеш да сториш същото с Крис.
— Да правя какво с Крис? Тя вече е виждала стаята ми, казах ти.
— Не говоря за това. Да я отлъчиш от останалите, да я накараш да се чувства…
Той зачака.
— Как? — подкани ме шепнешком накрая.
— Сякаш е единствената жена за теб. Тя те боготвори. Признавала ми го е. И не смятам, че чувствата u са несподелени.
Той въздъхна, издирвайки подходящите думи.
— Не мога да се закълна, че не изпитвам чувства към нея. Само че имам по-силни чувства към теб.
— Как да ти повярвам, щом не искаш да я изпратиш у дома?
На лицето му изплува дяволита усмивчица. Той доближи устни до ухото ми.
— Сещам се за няколко други начина, по които мога да ти демонстрирам чувствата си — прошепна ми.
Аз преглътнах, едновременно страхувайки се, че ще продължи, и надявайки се да го стори. Сега тялото му се допираше до моето, а с ръката си, поставена на кръста ми, ме притискаше към себе си. Вдигна другата и отмести бавно косата от врата ми. После докосна с изкусително отворени устни малка ивица по кожата ми, карайки ме да потреперя от удоволствие.
Имах чувството, че съм забравила как да използвам крайниците си. Не можех го прегърна, нито да помръдна. Максън, слава богу, пое нещата в свои ръце, побутвайки ме с няколко крачки назад, докато гърбът ми не опря в колажа от снимки на стената.
— Искам те, Америка — пророни в ухото ми. — Искам те само за себе си. И искам да ти дам всичко. — Устните му се плъзнаха по бузата ми, достигайки ъгълчето на устата ми. — Искам да ти дам неща, които дори не си предполагала, че ти самата искаш. Искам… — Прошепна с дихание върху кожата ми — … Толкова отчаяно искам да… Силен тропот долетя откъм вратата.