Бях така унесена от допира, думите и аромата на Максън, че звукът ме стресна. И двамата се обърнахме към вратата, но той побърза да върне устните си върху моите.
— Не мърдай. Имам абсолютното намерение да довършим този разговор. — Целуна ме бавно, сетне се отдръпна от мен.
Аз не помръднах от мястото си, останала без дъх. Повтарях си, че идеята навярно е лоша — да му позволя да изтръгне с целувки признанието ми. Но пък помислих си, че ако някога се огънех, точно с такова увещание ми се искаше да стане.
Той отвори вратата, прикривайки ме от неочаквания посетител. Аз прокарах пръсти през косата си в опит да се приведа в нормален вид.
— Простете, Ваше Височество — каза някой. — Издирваме лейди Америка, а прислужничките u ни казаха, че вероятно е с вас.
Стана ми чудно как ли се бяха досетили, но хармонията помежду ни ме зарадва. Максън сбърчи чело и се обърна към мен, отваряйки вратата докрай, за да пропусне стража в стаята. Той влезе и ме проучи с поглед, сякаш се нуждаеше от потвърждение, че именно аз стоях пред него. След като се увери, наклони глава над рамото на Максън и му прошепна нещо.
Максън се прегърби и сложи ръка върху очите си, изглеждаше неспособен да понесе новината.
— Добре ли си? — побързах да попитам, тъй като не можех да го гледам как страда сам.
Той обърна към мен пропитото си със състрадание лице.
— Съжалявам, Америка. Ужасно е, че аз трябва да ти го кажа. Баща ти е починал. Първоначално не разбрах съвсем думите му. Но както и да ги преподреждах в съзнанието си, винаги водеха до едно и също немислимо заключение.
В следващия момент стаята се наклони на една страна, а по лицето на Максън се изписа паника. Последното нещо, което усетих, беше как ръцете му ме спасяват от сблъсъка с пода.
ДВАЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
— … разбереш. Сигурно ще иска да види семейството си.
— Ако е така, ще разполага най-много с един ден. Не я одобрявам, но народът, а което е още по-важното — италианците, я обичат. Би било крайно неприятно и тя да умре.
Вдигнах клепачи. Лежах на леглото си директно върху завивките. С ъгълчето на окото си видях, че Мери е в стаята при мен.
Крещящите гласове бяха приглушени и осъзнах, че е така, защото идваха от другата страна на вратата ми.
— Няма да е достатъчно. Много беше привързана към баща си, ще u е нужно повече време — възрази Максън.
Чу се нещо, наподобяващо юмручен удар в стената, и двете с Мери подскочихме стреснато.
— Хубаво — изпуфтя кралят. — Четири дни. Нито час повече.
— Ами ако реши да не се връща? Въпреки че бунтовниците не са отговорни за смъртта му, може да u се прииска да остане при семейството си.
— Ако е достатъчно малоумна да поиска такова нещо, то тогава — прав u път. И бездруго очаквах отговора u за онези послания; не прояви ли желание да ги прочете, да си стои вкъщи.
— Каза ми, че ще го направи. По-рано тази вечер разбрах — излъга Максън. Но знаеше истинския ми отговор, нали?
— Най-накрая да u дойде акълът. Веднага щом се върне, я вкарваме в студиото. Посланието трябва да е записано до Нова година — кралят говореше гневно, независимо от това, че ставаше неговото.
Последва пауза, в която Максън явно набираше смелост да продължи.
— Искам да я придружа.
— Изключено! — изкрещя крал Кларксън.
— Останаха само четири момичета, татко. Тя може да е бъдещата ми съпруга. Сама ли да я изпратя?
— Да! Едно е тя да умре. Съвсем друго е ти да умреш. Оставаш, и точка!
Имах чувството, че този път юмрукът на Максън се заби в стената.
— Не съм ти собственост! Нито пък момичетата! Ще ми се поне веднъж да ме възприемеш като човешко същество.
Вратата се отвори бързо и Максън влезе в стаята.
— Много съжалявам — каза той, идвайки да седне на леглото ми. — Не исках да те събудя.
— Наистина ли се случва?
— Да, скъпа. Няма го вече. — Погледна ме измъчено и взе ръката ми нежно. — Сърцето му е имало увреждания.
Аз седнах в леглото и се хвърлих в обятията на Максън. Той ме притисна към себе си, позволявайки ми да си поплача на рамото му.
— Тате — простенах. — Тате.
— Тихо, скъпа. Всичко ще е наред — нареждаше утешително Максън. — Утре сутрин ще те качим на самолета за дома. Ще можеш да почетеш паметта му.