— Изключено! — изсумтя Кота. — Нямам намерение да спя на кушетка с дете до мен.
— Кота! — казах аз, откъсвайки се от сестрите си и Луси. — Можеш да спиш на дивана или в гаража, или в къщата на дървото, не ме е грижа; но ако не започнеш да се държиш човешки, ще те изпратя в апартамента ти на мига! Трябва да се благодариш, че ти е подсигурена охрана. А и нужно ли е да ти напомням, че утре погребваме баща ни? Или престани да мрънкаш, или си отивай у вас. — Завъртях се на пета и тръгнах по коридора. Без да поглеждам назад, знаех, че Луси ме следва по петите с куфара ми в ръка.
Отворих вратата на стаята си и я пуснах да влезе. Веднага щом полата u изшумоля покрай касата, затръшнах вратата с тежка въздишка.
— Прекалих ли? — попитах.
— Справихте се чудесно! — отвърна тя впечатлено. — Вече сте същинска принцеса, госпожице. Готова сте за короната.
ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Следващият ден мина в суматоха от черни тоалети и състрадателни прегръдки. На погребението се появиха множество хора, които виждах за пръв път. Чудех се дали просто не познавах всичките приятели на татко, или цялото стълкновение беше заради мен.
Един местен пастор отслужи литургията, но от съображения за сигурност роднините ми бяха помолени да не стават за речи. След погребението имаше жалейна гощавка, далеч по-богата, отколкото някога можехме да си представим. Макар и никой да не ми беше казал нищо, бях сигурна, че или Силвия, или някой друг дворцов служител се беше погрижил събитието да протече възможно най-необременяващо за нас, превръщайки го в красиво сбогуване. Беше кратко, отново поради съображения за сигурност, но така се получи най-добре. Исках раздялата ми с татко да мине възможно най-безболезнено.
Аспен не се откъсна от мен и бях благодарна за присъствието му. На никой друг не можех да поверя така спокойно живота си.
— Не съм проронила и една сълза, откакто напуснах двореца — признах му аз. — Мислех, че ще съм покрусена.
— Скръбта поразява в странни моменти — отвърна той. — Не бях на себе си няколко дни след смъртта на баща ми, но после осъзнах, че трябва да се взема в ръце заради семейството си. Но понякога, случеше ли се нещо, за което би ми се приискало да му разкажа, скръбта се стоварваше с цялата си тежест отгоре ми и аз рухвах.
— Значи, съм… нормална?
Той се усмихна.
— Съвсем нормална си.
— Не познавам голяма част от тези хора.
— Всичките са местни. Проверихме ги. Вероятно броят им е завишен заради присъствието ти, но мисля, че баща ти беше нарисувал една картина на семейство Хемпшър, а и доста пъти съм го виждал да разговаря на пазара с господин Клипингс и Албърт Намърс. Няма как да знаеш всичко за близките си, дори за онези, които обичаш най-много на света.
Усетих, че изречението му имаше скрит смисъл, нещо, на което очакваше отговор. Само че в момента бях неспособна.
— Ще ни се наложи да свикнем с всичко това.
— С кое? С чувството, че всичко е отишло по дяволите ли?
— Не — отвърна той, клатейки глава. — С това, че нормалното вече не е нормално. Че всичко, което някога сме познавали, се изменя.
Аз се засмях безрадостно.
— Май си прав.
— Трябва да престанем да се боим от промяната. — Той извърна умолителен поглед към мен. Нямаше как да не се зачудя каква промяна визираше.
— Ще се примиря с промяната. Но не и днес. — Отдалечих се от него, прегръщайки още непознати, мъчейки се да проумея факта, че вече не можех да говоря с татко за нещата, които ме смущаваха.
След погребението се стараехме да не униваме. Бяха останали подаръци за разопаковане, тъй като коледният дух ни беше пропуснал тази година. Джерад получи извънредно разрешение да играе с топката си вкъщи, а мама прекара по-голямата част от следобеда с Кена и Астра. На Кота не можеше да се угоди, затова го оставихме на мира в импровизираното ателие. За Мей се тревожех най-много. Постоянно повтаряше, че ръцете u искали да се трудят, но не можела да влезе в ателието, без татко да е там.
В момент на вдъхновение привиках малката си сестричка и Луси в стаята си за малко забавление. Луси седна послушно и позволи на Мей да разреше косата u, кискайки се, когато четката за руж загъделичка бузите u.
— Причиняваш ми го всеки божи ден! — оплаках се на шега аз.
На Мей наистина u се удаваше да прави прически, всъщност имаше набито художническо око за всичко естетическо. Тя самата намъкна една от прислужническите униформи, макар и да u беше възголяма, а после се заехме да обличаме и преобличаме Луси. В крайна сметка u избрахме синя рокля с дълга, елегантна кройка и я пристегнахме с карфици в гърба, за да u прилепне добре.