ДВАЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
И следващият ден мина под домашен арест. От време на време, изскърцаше ли някоя от гредите на пода, обръщах глава, очаквайки татко да се появи откъм гаража, както винаги целият омацан с боя. Но мисълта, че това нямаше да се случи, не ме измъчваше толкова жестоко, дочуех ли гласа на Мей, подушех ли бебешката пудра на Астра. Къщата ни беше пълна и това беше достатъчно за момента — един вид утеха.
Бях преценила, че няма смисъл Луси да носи униформа в дома ми, затова, преодолявайки леката u съпротива, бях успяла да я пременя в някои от старите ми дрехи, твърде малки за мен и твърде големи за Мей. Тъй като мама отвличаше вниманието си от скръбта, като готвеше и обгрижваше всички, а аз бях решила да се върна към нормалния си вид, поне докато бях у дома. Основната работа на Луси беше да забавлява Мей и Джерад — задача, с която се зае на драго сърце.
Всички се бяхме събрали във всекидневната и се занимавахме с различни неща. Аз четях книга, а Кота беше узурпирал телевизора, напомняйки ми за Селест. Усмихнах се, готова да се обзаложа, че и тя правеше същото в момента.
Луси, Мей и Джерад играеха карти на пода, а който спечелеше, неизменно избухваше в смях. Младото семейство седеше на дивана — Кена се беше облегнала на Джеймс, а Астра довършваше шишето си в прегръдките му. Личеше си колко е уморен, но и безкрайно горд с красивата си съпруга и дъщеря.
На пръв поглед всичко си беше същото. После с ъгълчето на окото си мярвах Аспен, застанал на пост в униформа, и си спомнях, че всъщност никога нищо нямаше да е същото.
Дочух подсмърчането на мама, преди да я видя да се задава по коридора. В ръцете си носеше купчинка пощенски пликове.
— Как се чувстваш, мамо? — попитах я.
— Добре съм. Просто не мога да повярвам, че вече го няма. — Тя преглътна, сдържайки сълзите си.
Странно. Толкова пъти се бях съмнявала в привързаността u към татко. Помежду им никога не бяха прехвърчали искрици нежност, както при други двойки. Дори Аспен, когато връзката ни започваше да се затвърждава, макар и все още да я пазехме в тайна, демонстрираше по-топли чувства към мен, отколкото мама към татко.
Но сега си личеше, че я измъчваше нещо повече от тежката перспектива да отглежда сама Мей и Джерад, както и от вероятността да остане без пукната пара. Съпругът u вече го нямаше и нищо не можеше да u го върне.
— Кота, би ли изключил телевизора за момент? Луси, скъпа, би ли отвела Мей и Джерад в стаята на Америка? Искам да обсъдя някои въпроси с останалите — обяви тихо майка ми.
— Разбира се, госпожо — отвърна Луси и погледна към Мей и Джерад. — Да вървим.
Мей видимо не беше доволна от факта, че няма да вземе участие в предстоящото, но реши да не възроптава. Не знаех дали беше от състрадание към мама, или от симпатия към Луси, но независимо от причината, се радвах, че постъпи зряло.
След като тримата излязоха от стаята, мама се обърна към нас.
— Наясно сте, че заболяването на баща ви беше наследствено. Явно е съзнавал, че не му остава много време, защото преди около три години започна да пише тези писма за вас, за всички ви. — Тя сведе поглед към пликовете в ръцете си. — Накара ме да му обещая, че случи ли му се нещо, ще ви ги предам. Има и за Мей и Джерад, но мисля, че още е рано да им ги давам. Не съм ги чела. Предвидени са за вас, така че… сметнах, че сега е подходящият момент да ги прочетем. Това е за Кена. — Каза тя, подавайки u едно от писмата. — Кота. — Той се надигна и взе своето. Накрая мама стигна до мен. — Ето го и на Америка.
Поех го от ръцете и, колебаейки се дали искам да го отворя, или не. Това бяха последните думи на баща ми, сбогуването, от което мислех, че съм била лишена. Прокарах пръсти по името си върху плика и си представих как татко го беше надраскал с химикалката. В буквата „А" вместо къса чертичка беше използвал причудлива заврънкулка. Усмихнах се, гадаейки какво го беше подтикнало към това; не че имаше значение. Може би се беше досетил, че една усмивка би ми се отразила добре.
После обаче се вгледах в буквата. Малката заврънкулка беше добавена по-късно. Мастилото на останалата част от името ми беше поизбледняло, докато нейното изглеждаше по-тъмно и по-прясно.
Обърнах плика. Беше отварян и запечатан наново.
Надникнах към Кена и Кота, които вече четяха писмата. Струваха ми се задълбочени в текста, което ми подсказа, че не бяха знаели за съществуването му предварително. От което пък следваше, че или мама лъжеше и всъщност беше прочела писмото ми, или татко сам го беше отворил и залепил повторно.
Това ми беше достатъчно, за да реша, че искам да узная какво беше имал да ми казва. Внимателно отлепих капачето и извадих съдържанието на плика.