Взор на север отпрати
към ярката звезда — пътеводител твой.
Нека правда, чест и всичко, що от тях струи, верни спътници ти бъдат в бой.
Обичам те.
Шалом.
Не помръднах от мястото си в продължение на няколко минути, мъчейки се да разгадая посланието му. Последствия? Кой е бил той и на кого бе разкрил всичко? Ами стихотворението?
В съзнанието ми бавно изплуваха думите на Огъст — че не от проявата ми по време на осведомителния бюлетин бяха научили за съществуването на дневниците. Освен това знаеха повече, отколкото бях споделила пред камерите…
Кой съм. на кого съм разкрил. взор на север отпрати.
Вгледах се в подписа на татко, сещайки се как бе подписвал писмата, които ми изпращаше в двореца. Някои от буквите в почерка му изглеждаха странно. Наподобяваха осемлъчеви звезди: Северни звезди.
Сетих се и за заврънкулката на главното „А" в името ми. Дали нямаше скрито значение? Дали не се бях доближила до него след разговора си с Огъст и Джорджа?
Огъст и Джорджа! Неговият компас беше осемлъчев. Бродериите по нейното яке изобщо не бяха цветя. Различаваха се една от друга, но безспорно бяха звезди. Момчето, което се падна на Крис за Осъждането. Татуировката на врата му не беше кръст.
Беше отличителният им белег.
Баща ми бе принадлежал към клана на северните бунтовници.
Имах усещането, че бях виждала звездата им и на други места. На пазара и дори в двореца. Дали от години не беше пред очите ми?
Вдигнах изумен поглед, Аспен стоеше на поста си, а от очите му надничаха въпроси, които не можеше да зададе на глас.
Баща ми е бил бунтовник. Скрит в стаята му опърпан учебник по история, приятели на погребението му, за които дори не бях чувала… дъщеря на име Америка. Ако дори и за миг се бях замислила, още преди години щях да съм се досетила.
— Това ли е всичко? — попита засегнато Кота. — И какво да я правя, по дяволите? Очите ми прескочиха от Аспен към Кота.
— Какво има? — попита мама, завръщайки се във всекидневната с чай.
— Прочетох писмото от татко. Завещал ми е къщата. Какво да правя с тая дупка? — Той скочи на крака, стиснал страниците в едната си ръка.
— Кота, татко го е писал, преди да се изнесеш — обясни Кена, която беше все още разчувствана. — Искал е да се погрижи за теб.
— Е, в такъв случай се е провалил, не мислиш ли? Кога сме били с пълни стомаси? Някаква си къща не би променила положението. Аз сам го сторих за себе си. — Кота хвърли листовете във въздуха и те изпопадаха безразборно по пода.
После зарови пръсти в косата си и изпуфтя нервно.
— Намира ли ни се някакъв алкохол? Аспен, иди да ми донесеш едно питие — нареди той, без дори да го погледне.
Обърнах се към Аспен и видях как хиляда емоции пробягаха по лицето му една след друга: раздразнение, състрадание, наранена гордост, смирение. Той се запъти към кухнята.
— Спри! — заповядах аз. Аспен спря.
Кота вдигна учуден поглед към мен.
— Това му е работата, Америка.
— Не, не е — озъбих се аз. — Май забравяш, че Аспен вече е Двойка. По-добре ти донеси питие на него. Не само заради общественото му положение, но и заради всичко, което прави за нас.
По лицето на Кота изплува лукава усмивка.
— Хм. Знае ли Максън? Знае ли, че това продължава? — попита той, сочейки лениво с пръст от мен към Аспен и обратно.
Сърцето ми спря за момент.
— Как мислиш, че би постъпил? Боят с пръчка е утвърдено наказание, пък и доста хора смятат, че на онова момиче му се размина леко, като се има предвид провинението му. — Кота сложи ръце на хълбоците си самодоволно и впери надменен поглед в нас.
Бях си глътнала езика. Аспен също. Зачудих се дали с мълчанието си си помагахме, или признавахме вината си.
Накрая мама го наруши.
— Вярно ли е?
Трябваше да помисля; трябваше да намеря правилния начин да го обясня. Или правилния начин да го отрека, тъй като реално не беше вярно… вече не.
— Аспен, отиди да повериш как е Луси? — казах аз.
Той тръгна към вратата, но Кота викна:
— Не, трябва да присъства!
Побеснях.
— Излиза, и точка! А ти седни!
Тонът на гласа ми — непознат дори за мен самата — стресна всички в стаята. Мама незабавно се свлече на дивана видимо шокирана. Аспен продължи към коридора.