Кота също седна, макар и бавно и с неохота.
Опитах да се съсредоточа.
— Да, преди началото на Избора се виждах с Аспен. Възнамерявахме да съобщим на всички веднага щом съберем пари да се оженим. Скъсахме, преди да замина за двореца, а после срещнах Максън. Изпитвам чувства към Максън и макар с Аспен да се виждаме често, помежду ни няма нищо.
Вече, поправих се наум.
После се обърнах към Кота.
— Ако си въобразяваш, че можеш да изопачиш миналото ми и да ме изнудваш с него, жестоко грешиш. Веднъж ме попита дали съм разказала на Максън за теб… и отговорът е „да". Принцът знае що за безгръбначен, неблагодарен гадняр си.
Кота стисна устни от яд, беше готов да избухне. Но не му дадох тази възможност.
— И държа да знаеш, че ме обожава — заявих гордо. — Ако си мислиш, че ще послуша твоята дума вместо моята, вероятно ще останеш изненадан от лекотата, с която мога да го убедя, че заслужаваш бой с пръчка по ръцете. стига да реша. Искаш ли да ти демонстрирам?
Той стисна юмруци, очевидно премисляйки въпроса. Ако се окажех права и ръцете му пострадаха, с кариерата му щеше да е свършено.
— Така си и помислих — отвърнах аз. — И ако те чуя да кажеш още една обидна дума за татко, може и да изпълня заканата си. Трябва да се радваш, че си имал баща, който те е обичал толкова. Завещал ти е къщата и е можел да се откаже от решението си, след като ти се изнесе от дома, но не го е сторил. Продължавал е да храни надежда за теб; аз обаче не мога да кажа същото.
Тръгнах бясна към стаята си, а като влязох, затръшнах вратата след себе си, забравяйки, че Джерад, Мей, Луси и Аспен ме чакаха там.
— Излизала си с Аспен? — попита Мей.
Аз ахнах изумено.
— Говореше височко — обясни Аспен.
Обърнах поглед към Луси. В очите u имаше сълзи. Мисълта видимо я измъчваше и не можех да искам от нея да пази поредната тайна. Беше толкова откровена и предана… Как можех изобщо да я принудя да избира между мен и семейството, на което се беше заклела да служи?
— Веднага щом се върнем в двореца, ще кажа на Максън — обявих на Аспен. — Мислех, че криейки това, защитавам и себе си, и теб, а всъщност просто трупах лъжа върху лъжа. А щом Кота знае, може би и други са се досетили. Искам да го чуе от мен.
ДВАЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Прекарах остатъка от деня скрита в стаята си. Не исках да виждам укорителния поглед на Кота, нито пък да отговарям на въпросите на мама. Но най-тежко ми беше заради Луси. Изглеждаше толкова тъжна, задето бях пазила връзката си с Аспен в тайна от нея. Не можех да понеса дори да ми прислугва, а тя като че ли нямаше нищо против да помага на мама с каквото може или пък да се занимава с Мей.
Пък и бездруго имах да мисля за прекалено много неща, че да я задържам край себе си. Непрекъснато репетирах наум признанието си пред Максън. Мъчех се да измисля най-подходящия начин, по който да му сервирам новината. Да му спестя ли истината за срещите ни с Аспен в двореца? Нямаше ли да е по-добре да му призная още в началото, вместо да си замълча и да рискувам сам да ме попита?
Сетне мислите ми се отнасяха към татко и тайния му живот през всичките тези години. Дали всички непознати на погребението му бяха бунтовници като него? Наистина ли имаше толкова много?
Да разкрия ли на Максън и тази истина? Щеше ли да ме иска, ако научеше, че семейството ми има връзки с бунтовниците? Май някои от момичетата от Елита бяха в двореца благодарение на контактите си. Ами ако моите ми донесяха провал? Не ми се вярваше баща ми да е бил толкова близък с Огъст, но все пак…
Чудех се какво ли прави Максън в момента. Вероятно работеше. Или по-скоро търсеше начин да се измъкне от работата. Само че мен ме нямаше да го придружавам по разходки и да си говоря с него. Питах се дали Крис не заемаше мястото ми.
Покрих очите си с ръка, напрягайки ум. Как щях да се справя с цялата тази каша?
На вратата ми се почука. За добро или лошо, поканих госта си да влезе.
Беше Кена и за пръв път, откакто си бях дошла вкъщи, я виждах без Астра.
— Добре ли си?
Аз поклатих глава и сълзите ми рукнаха. Тя пристъпи и седна до мен на леглото, премятайки ръка през раменете ми.
— Татко ми липсва. Писмото му беше толкова.
— Знам — казах аз. — Почти не говореше приживе. А ни е оставил толкова много думи. Донякъде се радвам. Не знам дали щях да запомня всичко, ако не го беше написал на хартия.
— Аха. — Така се сдобих поне с отговора на въпроса, който се боях да задам. Никой друг не знаеше, че татко е бил бунтовник.