Въздъхна и излязох от тоалетната. Вече не бях в настроение за празненства, затова тръгнах по задното стълбище към стаята си.
Макар че ми се искаше да видя Ан и Мери, се зарадвах да намеря стаята празна. Проснах се на леглото и опитах да помисля. Значи, Крис беше от лагера на бунтовниците. Твърдеше, че не е намесена в нищо опасно, но продължавах да се питам какво точно имаше предвид с това. Вероятно тя беше тайният информатор на Джорджа и Огъст. Как изобщо ми беше хрумнало, че може да е Елиз?
Крис ли им беше помогнала да влязат в двореца? Тя ли ги беше насочила към издирваната плячка? Вярно, и аз самата играех тайни игрички в двореца, но така и не се бях замислила за тайните на другите момичета. А трябваше.
Защото сега бях с вързани ръце. Ако между Максън и Крис съществуваха истински чувства, евентуалният ми опит да я разоблича щеше да изглежда като отчаян последен напън към победата. А дори да сработеше, не по този начин исках да спечеля Максън.
Исках да знае, че го обичам.
На вратата се почука и ми мина през ум да не отговарям. Може би Крис идваше да ми дообясни как стоят нещата, или пък някое от другите момичета искаше да ме завлачи към салона, а нямах сили нито за едното, нито за другото. Но в крайна сметка се надигнах от леглото и отидох да отворя.
Максън чакаше отпред, а в ръцете си държеше претъпкан хартиен плик и малко, опаковано с подаръчна хартия пакетче.
Само секунда ни беше нужна да проумеем, че отново стояхме един пред друг, но дори за този кратък отрязък от време пространството наоколо се зареди с магическо електричество, което ми даде ясна представа колко много ми беше липсвал той.
— Здрасти — каза Максън. Имаше леко зашеметен вид, сякаш не можеше да измисли какво друго да изрече.
— Здрасти.
Впихме очи един в друг.
— Искаш ли да влезеш? — поканих го аз.
— О! Ами… да, искам. — Нещо не беше както трябва. Струваше ми се различен, напрегнат може би.
Отстъпих встрани, правейки му път да мине. Той се озърна из стаята ми така, сякаш тя се беше променила от последното му посещение.
После обърна поглед към мен.
— Как се чувстваш?
Осъзнах, че навярно имаше предвид скръбта по баща ми, което пък ми напомни, че краят на Избора не беше единственият поврат в живота ми.
— Добре. Все едно не ни е напуснал, особено пък, когато съм тук. Имам чувството, че ако му напиша писмо, ще го получи.
Той ми се усмихна състрадателно.
— Как е семейството ти?
Аз въздъхнах.
— Мама се държи някак, а Кена е като скала. Тревожа се най-вече за Мей и Джерад.
Кота ме отврати с поведението си. Останах с впечатлението, че изобщо не го е обичал, а това ми се струва необяснимо — признах аз. — Познаваш баща ми. Беше толкова мил човек.
— Така е — съгласи се Максън. — Радвам се, че поне успях да се запозная с него.
Знаеш ли, виждам някои негови черти у теб.
— Наистина ли?
— Абсолютно! — Той прехвърли пакетчетата в едната си ръка, за да ме прегърне с другата. Поведе ме към леглото и двамата седнахме един до друг. — Чувството ти за хумор например. И неотстъпчивостта ти. По време на престоя си в двореца ме подложи на кръстосан разпит. Беше доста стресиращо, но и забавно. Ти също не ми даваш мира, откакто си дошла. Естествено, имаш неговите очи, а май и носа му. Освен това оптимизмът ти е толкова осезаем понякога. Той ми направи същото впечатление. Поглъщах жадно думите му, щастлива да чуя, че имах толкова прилики с баща си.
А пък аз си мислех, че Максън не го познаваше.
— Опитвам се да ти кажа, че няма нищо лошо в това да поскърбиш, но най-хубавото от него не си е отишло — заключи той.
Прегърнах го силно, а той ми отвърна със свободната си ръка.
— Благодаря ти.
— Говоря най-искрено.
— Знам. Благодаря. — Пуснах го, седнах до него и побързах да сменя темата, преди да съм се развълнувала твърде силно. — Това пък какво е? — Попитах, кимвайки с глава към пакетчетата.
— О! — Максън видимо попрехвърли няколко мисли в съзнанието си. — За теб са. Закъснял коледен подарък.
Той ми поднесе хартиения плик, пълен със сгънати листове.
— Още не мога да повярвам, че ти ги давам, а и държа да ги разгледаш чак като си тръгна, но… твои са.
— Добре — отвърнах недоумяващо, а той остави плика на нощната ми масичка.
— Този е по-малко смущаващ — добави той закачливо и ми поднесе и другия си подарък. — Извинявай за грозната опаковка.
— Нищо u няма — излъгах аз, макар че едва сдържах смеха си, като видях колко нескопосано беше залепил хартията на гърба на пакетчето.