— Отпращаш ме?
Той ме изгледа така, сякаш не можеше да повярва, че му задавам толкова глупав въпрос.
— Колко пъти очакваш да стоя безучастно, докато стъпкваш сърцето ми, Америка? Сериозно ли си въобразяваш, че бих се оженил за теб и бих те направил своя принцеса, при положение че ме лъжеш през по-голямата част от познанството ни? Нямам намерение да се подлагам на мъчения до края на живота си. Не знам дали си забелязала, но напоследък ми се струпаха предостатъчно.
Аз избухнах в плач.
— Максън, моля те. Съжалявам, не е каквото си мислиш. Кълна ти се. Обичам те!
Той ме доближи с вяла крачка, очите му бяха като камък.
— От всички лъжи, които си ми наговорила, тази ме отвращава най-много.
— Не е… — Погледът му ме накара да замълча.
— Помоли прислужничките си да се постараят. Редно е да си заминеш с класа.
После ме подмина и излезе от вратата и от бъдещето, което бях държала в ръцете си допреди няколко минути. Обърнах се към стаята, стиснала корема си, сякаш сърцевината на тялото ми всеки момент щеше да рухне от болка. Докретах до леглото и се свлякох на едната си страна, неспособна да се задържа на крака.
Плаках. и плаках. опитвайки се да разсея агонията до часа на церемонията. Как щях да я преживея? Погледнах към часовника, за да видя колко време ми оставаше. и очите ми попаднаха на дебелия хартиен плик, който Максън ми беше подарил предишната нощ.
Съзнавайки, че това беше последната част от него, която ми оставаше, отворих плика с разтреперани от отчаяние пръсти.
ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
25 декември, 16,30 ч.
Скъпа Америка,
Минаха седем часа, откакто замина. Вече на два пъти тръгвам към стаята ти, за да питам дали си харесала подаръците, преди да си спомня, че няма да те намеря там.
Така свикнах с присъствието ти, че ми е странно да не те засичам по коридорите. На няколко пъти едва се стърпях да не ти се обадя, но не искам да помислиш, че се държа собственически. Не желая да се усещаш като в клетка. Спомням си, че през първата си нощ тук именно така нарече двореца. Като че ли с времето започна да се чувстваш по-свободна и не искам да помрачавам това ти усещане. Ще трябва да отвлека вниманието си по някакъв начин, докато се върнеш.
Реших да ти напиша писмо с надеждата, че ще е като да си говоря с теб. И донякъде се получава. Представям си те как седиш до мен и клатиш глава, присмивайки се на идеята ми. Имаш този навик, знаеш ли? Но насмешката ти стои добре. Ти си единственият човек, върху чието лице не изглежда обидно. Усмихваш се на чудатостите ми, приемаш ги такива, каквито са, и оставаш моя приятелка. Минаха едва седем кратки часа, а вече ми липсваш.
Питам се с какво ли си ги запълнила ти. Вероятно вече си прелетяла до другия край на страната и си стигнала вкъщи невредима. Дано е така. Каква ли утеха носиш на семейството си в този тежък момент? Прекрасната им дъщеря най-сетне си е у дома! Постоянно опитвам да си те представя в родната ти къща. Казвала си ми, че е малка, че на едно от дърветата има къщичка и че баща ти и сестра ти творят в гаража. Оттам нататък разчитам на въображението си. Представям си те сгушена на дивана с малката ти сестра, или пък как ритате топка с братчето ти. Запомнил съм, виждаш ли? Знам, че обича да играе с топка.
Опитвал съм да си представя и как заедно влизаме у вас. Много бих се радвал да видя къде си израснала. Да погледам как братчето ти търчи насам-натам и как се хвърля в прегръдките на майка ти. Мисля, че компанията на такова многолюдно семейство, скърцането на подовите дъски и тряскането на вратите би ми подействало успокояващо. Много би ми харесало да седя в единия край на къщата и въпреки това да усещам миризмата на готвено, носеща се от кухнята в другия й край. Винаги съм си представял, че в истинските домове витае ароматът на вкусни ястия. Няма дори да си помръдна пръста за работа. Не и за такава, свързана с армии, бюджети и преговори. Няма да се откъсвам от теб; навярно ще се трудя по фотографиите си, докато ти свириш на пиано. Ще живеем живот на Петици, както ти самата каза. Ще вечерям у вас и всички ще се надвикваме на масата, вместо да си шепнем и да се изчакваме един друг. Може би ще спя на някое свободно легло или пък на дивана. Бих спал и на пода до твоето легло, ако ми позволиш.
Често се отдавам на такива фантазии. Че заспивам до теб, както в онова тясно скривалище. Беше толкова хубаво да слушам диханието ти, така тихо и близо до мен; толкова хубаво да не се чувствам самотен.