Това писмо започва да звучи глуповато, а мисля, че знаеш колко мразя да изглеждам като глупак. И въпреки това го правя. В твое име.
Максън
25 декември, 22,35 ч.
Скъпа Америка,
Почти е време за лягане и опитвам да се отпусна, но не мога. Постоянно си в мислите ми. Ужасно се боя да не ти се случи нещо. Знам, че ще ме уведомят, ако пострадаш, а това само по себе си ми втълпи друга параноя. Качи ли се някой вестоносец до стаята ми, сърцето ми спира за момент, смразено от най-жестокия страх: че те няма вече. Че няма да се върнеш при мен.
Щеше ми се да беше тук. Ще ми се да можех поне да те видя.
За нищо на света няма да ти изпратя тези писма. Прекалено се срамувам от тях.
Искам те тук. Непрестанно мисля за усмивката ти и се безпокоя, че повече никога няма да я зърна.
Дано се върнеш при мен, Америка.
Весела Коледа!
Максън
26 декември, 10,00 ч.
Скъпа Америка,
Чудо на чудесата — преживях нощта. На сутринта си втълпих, че се тревожех напразно. Наложих си да се съсредоточа върху работата и да не се безпокоя толкова за теб.
Успях да се стърпя на закуска и през по-голямата част от съвещанието, преди отново да ме връхлетят мисли за теб. Измъкнах се под предлог, че ми е прилошало, и се скрих в стаята си, надявайки се, че ако ти пиша, ще те почувствам до себе си отново. Ужасен егоист съм. Днес погребваш баща си, а аз мисля само как да те върна в двореца. Като гледам признанието си на хартия, се чувствам непростимо низък. Ти си там, където ти е мястото. Май вече го казах, но наистина вярвам, че носиш голяма утеха на семейството си.
Знаеш ли, не съм ти го признавал досега, макар че трябваше, но вече си много по-силна, отколкото при първата ни среща. Не съм толкова арогантен, че да си припиша заслугата, но мисля, че изживяванията ти в двореца са те променили. За себе си мога да кажа същото. Още от самото начало притежаваше смелост, която с времето прерасна в истинска сила на духа. Някога те възприемах като момиче с торба камъни, готово да обстреля всеки враг, пресякъл пътя му, а сега самата ти си камък. Непоклатима и можеща. Не се и съмнявам, че семейството ти е на същото мнение. Трябваше да ти го кажа. Ще го направя веднага щом се върнеш в двореца.
Максън
26 декември, 19,40 ч.
Скъпа Америка,
Напоследък доста мисля за първата ни целувка. Знам, че всъщност бяха две, но имам предвид втората, онази, която бях поканен да ти дам. Казвал ли съм ти някога как се почувствах онази нощ? Не беше специална само защото в нея получих първата си целувка, а главно защото първата ми целувка беше с теб. Очите ми са видели много, Америка, обиколил съм цялата ни планета. Но никога не съм попадал на нещо, по-болезнено красиво от онази целувка. Ще ми се да можех да я уловя в мрежа или да я увековеча между страниците на някоя книга. Ще ми се да беше нещо, което можех да запазя и споделя със света; да заявя пред цялата вселена: това е чувството; това изпитва човек, когато се влюбва.
Срамувам се от тези писма. Ще трябва да ги изгоря, преди да си се прибрала.
Максън
27 декември, пладне Америка,
Май е по-добре да го научиш от мен, отколкото от прислужничката си. Все си мисля за невинните ти привички. Понякога си тананикаш или припяваш, докато вървиш из двореца. Понякога, доближа ли стаята ти, чувам как мелодиите, които си съхранила в сърцето си, се леят през отворената ти врата. Чувствам дома си пуст без тях.
Липсва ми и ароматът ти. Липсва ми полъхът на парфюм от косата ти, когато врътнеш глава, за да ми се присмееш за нещо, липсва ми благоуханието на кожата ти по време на разходките ни из градината. Опияняващо е. Затова се промъкнах в стаята ти да напръскам носната си кърпа с любимия ми твой парфюм — поредният глупав начин да си фантазирам, че си тук. Тъкмо си тръгвах, когато Мери ме спипа на местопрестъплението. Не знам какво е търсела в стаята ти, при положение че теб те няма, но важното е, че ме видя и изпищя, привличайки вниманието на един от стражите. Дотърча с копие в ръка и войнствен поглед. За малко да ме нападне. И всичко това, защото ми липсваше ароматът ти.