Максън
27 декември, 23,00 ч.
Скъпа моя Америка,
Никога досега не съм писал любовно писмо, така че прости ми, ако се проваля… Най-лесно би ми било да заявя, че те обичам. Но истината е, че чувствата ми са много по-дълбоки. Искам те, Америка. Имам нужда от теб.
Страхувам се да ти споделя толкова много неща. Боя се, че ако ти разкрия всичко наведнъж, ще ти дойде в повече и ще избягаш. Боя се да не би някъде в сърцето ти да се таи безсмъртна любов към друг. Боя се да не би отново да допусна огромна грешка и пак да се затвориш в онзи твой мълчалив свят. Нито хулите на менторите ми, нито бичуването от баща ми, нито самотните ми младини са успели да ме наранят така, както отчуждението ти.
Все си мисля, че се спотаява у теб и само чака момента да ме връхлети отново.
Затова задържах в себе си каквото можах, опасявайки се, че дам ли свобода на всичко, ти ще ме посрещнеш със скръстени ръце, готова да ми бъдеш приятелка, но не и моя спътница, моя кралица, моя съпруга.
А на света няма нещо, което да искам повече от това да ми бъдеш съпруга. Обичам те. Дълго време се страхувах да го призная дори пред себе си, но вече го знам.
Никога не бих се благодарил за загубата на баща ти, за тъгата, която те сполетя след смъртта му, за празнотата, която изпитвам без теб. Но съм благодарен, че замина. Не знам колко време щеше да ми е нужно да проумея чувствата си, ако не ми се беше наложило да си представя живота без теб. Вече съм абсолютно сигурен, че не искам такъв живот. Ще ми се да бях човек на изкуството като теб, за да намеря начин да ти опиша какво значиш за мен. Америка, любов моя, ти си слънчев лъч, процедил се през гъста гора. Ти си смях, надвил над тъгата. Ти си лек ветрец в зноен ден. Ти си прозрение насред мъгла от смут.
Ти не си целият свят, но си всичко, което го прави красив. Без теб животът ми би продължил, но само толкова.
Веднъж ми каза, че за да сме заедно, единият от нас ще трябва да прескочи бездната на недоверието. Сега стоя на ръба й и се надявам да ме чакаш от другата й страна.
Обичам те, Америка.
Вечно твой,
Максън
ТРИЙСЕТА ГЛАВА
Банкетният салон беше препълнен. За пръв път централното място заемаха не кралят и кралицата, а Максън. Тримата с него и Крис седяхме на масивна, резбована маса върху издигната платформа. Имах чувството, че подредбата ни е неправилна. Намирах се от дясната му страна. Открай време смятах, че да заемаш мястото от нечия дясна страна, е въпрос на чест и е добър знак. Но през цялото време дотук Максън си говореше само с Крис. Сякаш вече не знаех какво ме очаква.
Огледах салона с престорена ведрост. Гъмжеше от хора. Гаврил стоеше в ъгъла и докладваше пред една от телевизионните камери за развоя на събитията.
Ашли ми помаха с усмивка, а Ана, застанала до нея, ми намигна. Отвърнах им с кимване, твърде притеснена да говоря. В дъното на стаята Огъст, Джорджа и още шепа северняшки бунтовници, облечени в измамно спретнати дрехи, седяха на самостоятелна маса. Естествено, че Максън искаше да присъстват на обявяването на новата му съпруга. Само дето дори не подозираше, че и тя е една от тях.
Бунтовниците се озъртаха напрегнато из салона, като че ли се бояха, че всеки момент някой от стражите ще ги разпознае и нападне. Не че който и да е от стражите им обръщаше внимание. В интерес на истината за пръв път ги виждах толкова разсеяни — погледите им блуждаеха из стаята, а няколко от тях дори изглеждаха поизнервени. Един-двама даже не се бяха обръснали и имаха размъкнат вид. Но пък и събитието беше доста мащабно. Навярно ги бяха пришпорили.
Погледът ми попадна на кралица Амбърли, която говореше със сестра си Адел и шумната u дружина отрочета. Сияеше от радост. От толкова дълго чакаше този ден. Щеше да обича Крис като своя дъщеря. За момент u завидях жестоко.
Отново насочих вниманието си към отпадналите участнички от Избора и този път погледът ми се спря върху Селест. Веднага прочетох въпроса в очите u: Какво те безпокои толкова? Отвърнах u с едва забележимо поклащане на главата, уверявайки я, че съм загубила. Тя ми изпрати тънка усмивка и произнесе безгласно думите: Всичко ще е наред. Аз кимнах и опитах да u повярвам. Тя извърна поглед, смеейки се на нечии думи; тогава най-накрая се осмелих да надникна надясно към лицето на стража, заел най-близкия до масата ни пост.