Но и Аспен ми се струваше разсеян. И той като повечето униформени мъже се озърташе из салона, ала освен това като че ли се мъчеше да размишлява. Изглеждаше така, сякаш разгадаваше гатанка. Щеше ми се да погледне към мен, да ми обясни безмълвно какво го тревожи, само че така и не го стори.
— Опитваш да си уговориш среща за по-късно, предполагам? — попита Максън и аз извърнах глава към него.
— Не, разбира се, че не.
— Не че има значение. Днес семейството на Крис ще пристигне за скромното празненство, а твоето ще дойде да те отведе до вас. Обикновено не оставят последната загубила да си ходи сама. Има доста случаи на драматични изяви. Звучеше толкова студено, така отчуждено. Имах чувството, че не говоря със същия Максън.
— Можеш да задържиш къщата, ако имаш желание. И бездруго вече е платена. Писмата бих искал да ми върнеш.
— Прочетох ги — прошепнах аз. — Много ми харесаха.
Той изпуфтя така, сякаш ги беше писал на шега.
— Не знам какво ме беше прихванало.
— Моля те, не говори така. Умолявам те. Обичам те. — Лицето ми се беше разкривило от емоции.
— Замълчи. Веднага — нареди ми Максън през стиснати зъби. — Усмихни се и стой така до последната секунда.
Аз примигнах, сподавяйки сълзите си, и се усмихнах вяло.
— Така е по-добре. Да не си посмяла да свалиш усмивката от лицето си, докато не напуснем тази стая, разбра ли ме? — Аз кимнах. Той впи очи в мен. — С радост ще те отпратя.
След като изплю последните си думи, отново се усмихна и обърна лице към Крис.
Аз забих поглед в скута си за момент, колкото да нормализирам дишането си и да запазя самообладание.
Като вдигнах глава, нямах смелост да погледна никого в очите. В противен случай едва ли щях да изпълня последното желание на Максън. Вместо това се съсредоточих в стените. И именно поради тази причина ми направи впечатление, когато повечето стражи отстъпиха от тях, следвайки незнайно чий сигнал. Всички извадиха червени ленти от джобовете си и ги вързаха на челата си.
В пълно недоумение наблюдавах как един страж, белязан в червено, застава зад Селест и изстрелва куршум право в тила и.
Стаята моментално избухна в писъци и гърмежи. Гърлени крясъци на агония се открояваха сред какофонията от скърцане на столове, сблъсъци на тела със стените и тропот от паническото бягство на жени с високи обувки и мъже с неудобни костюми. Нападателите деряха гърла, докато стреляха, всявайки още по-голям ужас сред тълпата. Само в рамките на няколко секунди станах вцепенен свидетел на повече смърт, отколкото смятах за възможно. Огледах се за краля и кралицата, но никъде не ги видях. Нямах представа дали се бяха изплъзнали, или бяха пленени… и при мисълта ме побиха тръпки. Потърсих с поглед Адел и децата и. И тях не съзирах никъде, а това ме ужаси още повече.
От лявата ми страна Максън се опитваше да успокои Крис.
— Залегни на пода — викна и. — Всичко ще е наред.
Погледнах надясно и се изумих да забележа Аспен, приклекнал на едно коляно; прицелваше се и стреляше уверено към тълпата. Явно беше много сигурен в уменията си на стрелец, за да си го позволи.
С ъгълчето на окото си мярнах червено петно. Изневиделица пред нас се изправи един от стражите бунтовници. Още щом свързах двете думи в съзнанието си, всичко ми стана ясно. Ан ми беше разказвала за подобна случка, когато бунтовниците се докопали до стражеви униформи и се промъкнали незабелязано в двореца. Но как? Крис нададе поредния писък, а аз осъзнах, че стражите, които бяха изпратили по домовете ни, всъщност не бяха изоставили постовете си. Лежаха мъртви някъде, а сега виждахме откраднатите им униформи пред себе си.
Не че това прозрение ми беше от каквато и да е полза.
Знаех, че и тримата с Максън и Крис трябваше да бягаме, за да спасим живота си. Въпреки това замръзнах намясто, когато заплашителната фигура пред нас вдигна пистолета си и го насочи към Максън. Двамата с Максън се спогледахме. Искаше ми се да имахме време за последни думи. Върнах погледа си към въоръжения мъж.
По лицето му пробяга злобна усмивка. Навярно заподозрял, че имаше начин да извлече от ситуацията повече развлечение за себе си и повече болка за Максън, отмести бавно пистолета наляво и насочи дулото му към мен.
Дори не ми хрумна да изкрещя. Не можех и да помръдна. В следващия миг, сякаш в сън, видях как Максън скача към мен.
Паднах на земята, но не в очакваната посока. Максън ме беше пропуснал, прелитайки пред мен. Като се строполих на пода, над мен изникна лицето на Аспен. Беше се спуснал към масата, прекатурвайки стола ми, за да ме покрие с тяло.