Следващите няколко минути минаха в напрегнато спотаяване зад ъгли и проверяване на вече заети и заключени скривалища. Явно метежът се беше преместил на горния етаж или навън, тъй като изстрелите и безликите писъци бяха заглушени от стени. Въпреки това спирахме и се ослушвахме дори при най-тихия звук.
Аспен надникна зад поредния ъгъл.
— Този коридор е задънен, така че бъди нащрек.
Кимнах. С бързи крачки се придвижихме до дъното му и първото нещо, което ми направи впечатление, беше ярката слънчева светлина, разливаща се през прозореца. Нима небето не знаеше, че светът се разпада? Как така слънцето светеше и днес?
— Моля те, моля те, моля те — прошепна Аспен и протегна ръка към тайното резе. За щастие, то щракна. — Слава богу! — Въздъхна той и дръпна панела врата, заприщвайки с него половината коридор от полезрението ми.
— Аспен, не искам да се заключвам вътре.
— Налага се. Трябва да се опазиш, дължиш го на толкова много хора. И… искам да ми направиш една услуга.
— Каква?
Той видимо се притесни.
— Ако ми се случи нещо. трябва да кажеш на.
Иззад рамото му, откъм ъгъла в края на коридора, нещо червено привлече погледа ми. Вдигнах рязко пистолета, прицелих се и стрелях по непознатата фигура. След по-малко от секунда Аспен ме бутна в скривалището и затръшна вратата, оставяйки ме сама в мрака.
ТРИЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Нямам представа колко време седях в тясното помещение. Ушите ми постоянно бяха наострени за шумове откъм другата страна на вратата, макар и да знаех, че е безсмислено. Когато преди няколко седмици двамата с Максън бяхме прекарали нощта в едно от скривалищата, не бяхме чули нито звук от външния свят. А и тогава бунтовниците сипеха ужасна разруха.
Въпреки това не губех надежда. Може би Аспен беше добре и всеки момент щеше да отвори вратата. Нямаше начин да е мъртъв. Изключено. Аспен беше борбена личност, открай време си беше такъв. Когато гладът и мизерията го връхлетяха, той им се опълчи. Когато светът му отне бащата, той се погрижи за семейството си. Когато короната му отне мен, когато военният набор му отне правото на избор, той не си позволи да загуби надежда. В сравнение с всичко това куршумът беше дребна работа, едно нищо. Аспен Леджър не се даваше на куршуми.
Прилепих ухо до вратата, молейки се за една-едничка дума, за нечий шепот, за каквото и да е. Заослушвах се за мъчителното дихание на Максън, чийто живот може би го напускаше под онази далечна маса.
Стиснах клепачи, молейки се господ да го пощади. Несъмнено всеки един страж в двореца издирваше принца и родителите му. Първо на тях щяха да окажат помощ. Нямаше да допуснат Максън да умре; в никакъв случай.
Но дали надеждите ми бяха напразни?
Лицето му беше така бледо. Беше стиснал ръката ми толкова безсилно.
Бъди щастлива.
Обичаше ме. Наистина ме обичаше. И аз го обичах. Независимо от всички пречки помежду ни — кастите ни, грешките ни, обкръжаващия ни свят, бяхме родени един за друг.
Трябваше да съм до него. Особено в този момент, докато животът му се изплъзваше. Не беше редно да се крия.
Станах и заопипвах стените в търсене на ключа за лампата. Пръстите ми обхождаха стоманата, докато не попаднаха на него. Огледах помещението. Беше по-тясно от предишното. Разполагаше с мивка, но вместо тоалетна имаше кофа в единия ъгъл. До предната стена видях пейка, а до задната — полица, отрупана с пакети храна и одеяла. А на пода ме чакаше пистолетът.
Нямах представа дали планът ми ще сработи, но трябваше да опитам. Издърпах пейката към средата на стаята и я обърнах на една страна, с широката част за сядане към вратата. Прикляквайки зад нея, установих, че височината u не ми предлагаше особено прикритие. Но и с толкова трябваше да се задоволя.
Изправих се, препъвайки се в глупавата си рокля, и с пуфтене се спуснах да преравям полицата. Тънкият нож навярно беше предвиден за разопаковане и разпределяне на храната, но и за плат щеше да свърши работа. След като скъсих роклята си до коленете, използвах част от материала за направата на импровизиран колан, в който пъхнах ножа, ей така, за всеки случай.
Увих се в одеялата, понеже очаквах да се разхвърчат отломки. После направих последен оглед на стаята в търсене на друга полезна вещ, нещо, което можех да приспособя за целите си. Не. Нямаше друго.
Клекнах зад пейката, прицелих се към ключалката и след дълга, уравновесяваща глътка въздух… стрелях.
Гърмежът отекна в тясното пространство, стряскайки ме, колкото и подготвена да бях за него. След като се уверих, че куршумът не рикошира из стаята, отидох да проверя вратата. Над ключалката зееше малко кратерче, разкриващо пластове и пластове метал. Ядосах се, задето бях пропуснала целта си, но поне вече знаех, че имаше шанс да се получи. Уцелех ли ключалката достатъчно пъти, може би щях да се измъкна.