— Луси — изшушуках, — кажи му, че съм във ваната.
— Да му кажа, че сте във ваната?
— Точно така. Не го пускай — наредих и.
— Какво става тук? — поинтересува се Ан, като затворих вратата на банята и притиснах ухо към нея.
— Чувате ли нещо? — попитах.
Двете ми прислужнички също долепиха уши до вратата, мъчейки се да доловят някой членоразделен звук.
Първоначално чувах само приглушения глас на Луси, но щом преместих ухото си на процепа между вратата и касата, разговорът стана доста по-разбираем.
— Във ваната е, Ваше Височество — отвърна спокойно Луси. Действително беше Максън.
— О, така ли? Надявах се, че още вечеря. Искаше ми се да хапнем заедно.
— Госпожицата реши да си вземе вана, преди да седне на масата. — Гласът и трепереше леко, навярно заради лъжата.
Хайде, Луси, стегни се.
— Ясно. Би ли и предала, че искам да поговорим, като приключи?
— Ъмм… възможно е да се позабави, Ваше Височество.
Максън се замисли.
— А, разбирам. В такъв случай ще бъдеш ли така добра да и кажеш, че съм наминал
и че ако е в настроение да поговорим, може да изпрати някого да ме повика? Часът не е от значение — ще дойда.
— Да, сър.
Последва дълго затишие и вече започвах да мисля, че си е тръгнал.
— Ъмм, благодаря — обади се накрая Максън. — Спокойна нощ!
— Лека нощ, Ваше Височество.
Задържах се още няколко секунди в банята, за да се уверя, че си е тръгнал. Когато излязох, Луси все още стоеше до вратата. И трите ми прислужнички ме гледаха с въпросително изражение.
— Просто не искам компания тази вечер — отбелязах неубедително. — Всъщност съм доста изтощена. Ще ви помоля да изнесете подноса с храната, а аз ще се подготвя за лягане.
— Искате ли една от нас да остане? — предложи Мери. — В случай че решите да извикате принца?
Виждах надеждата в очите им, но се налагаше да ги разочаровам.
— Не, просто ми е нужна почивка. Ще говоря с Максън на сутринта.
Беше ми странно да се пъхна под завивките, знаейки, че помежду ни с Максън тегнат неизяснени въпроси, но точно в момента нямах представа какво да му кажа. В главата ми цареше хаос. Вече бяхме преживели толкова хубави и лоши моменти заедно, бяхме направили толкова опити да споим връзката си, но ставаше все по-ясно, че ако изобщо беше писано това да се случи, ни чакаше доста път.
Бях изтръгната от съня си преди съмване. Светлината от коридора обля стаята ми и аз разтърках очи, фокусирайки стража, стоящ на прага.
— Лейди Америка, събудете се, моля ви — призова ме той.
— Какво има? — попитах аз с прозявка.
— Възникна непредвиден случай. Трябва да ви заведа на долния етаж.
Кръвта ми се смрази мигновено. Семейството ми беше мъртво; просто си знаех.
Бяха им изпратили стражи, бяха ги предупредили за възможно нападение, но бунтовниците се бяха оказали непобедим противник. Същото се беше случило и с Натали. Беше напуснала Избора, след като бунтовниците бяха убили малката u сестричка. Семействата ни вече не бяха в безопасност.
Отметнах завивките, нахлузих халата и пантофите си и хукнах с всички сили по коридора и надолу по стълбището, препъвайки се на два пъти в стълбите.
Когато стигнах първия етаж, заварих Максън да говори съсредоточено с един страж. Дотичах до него, забравила всичко от изминалите два дни.
— Добре ли са? — попитах, едва сдържайки сълзите си. — Зле ли са пострадали?
— Какво? — учуди се той и най-неочаквано ме придърпа в обятията си.
— Родителите ми, братята и сестрите ми. Добре ли са?
Максън побърза да ме отдалечи от себе си, за да ме погледне в очите.
— Нищо им няма, Америка. Извинявай. Трябваше да се досетя, че това ще е първата ти мисъл.
За малко да заплача от облекчение.
Максън продължи, макар и леко смутен.
— В двореца има бунтовници.
— Какво? — изпищях аз. — Защо не сме по скривалищата?
— Не са дошли с лош умисъл.
— Тогава защо са дошли?
Той въздъхна.
— Само двама са, представители на Северняшкия лагер. Невъоръжени са и държат да говорят с мен… и с теб.
— Защо с мен?
— Не мога да кажа, но мисля да поприказвам с тях и реших да ти предложа възможност да сториш същото.
Сведох поглед към дрехите си и прокарах пръсти през косата си.