Срещнах един от стражите, чието лице бе ранено по невъобразим начин.
— Тук някъде ли е принцът? — попитах го дискретно.
Той поклати мрачно глава.
— О!
Наглед огнестрелната рана и разбитото сърце бяха коренно различни травми. Но имах чувството, че кръвта ми изтича, също както и неговата несъмнено бе изтекла. Нито натиск, нито шевове можеха да помогнат; никога нищо нямаше да спре болката. Не дадох воля на писъка си, макар че го усещах как ехти вътре в мен. Сълзите си обаче не удържах. Не отмиха мъката ми, но сякаш послужиха като клетва.
С никого няма да те заменя, Максън. Никога. И скътах любовта ни дълбоко в сърцето си.
— Мер?
Обърнах се и видях бинтована фигура върху една от най-крайните кушетки. Беше Аспен.
Дъхът ми секна. Отправяйки се към него с несигурни крачки, забелязах, че главата му беше увита с превръзка, през която се процеждаше кръв. По голите му гърди си личаха няколко синини, но кракът му беше в най-тежко състояние. Долната му част беше в дебела гипсова превръзка, а по бедрото му зееха дълбоки рани, хлабаво загърнати с бинтове. Като го гледах така, само по къси панталони и чаршаф върху здравия му крак, лесно можех да си направя извод колко тежко бе пострадал.
— Какво ти се е случило? — прошепнах.
— Предпочитам да не си спомням с подробности. Издържах дълго време и свалих шест-седем от тях, преди някой да рани жестоко крака ми. Докторът казва, че вероятно ще мога да ходя отново, макар и с помощта на бастун. Поне се измъкнах жив.
Самотна сълза се търкулна по едната ми буза. Бях толкова благодарна и изплашена… и отчаяна, че не можах да се сдържа.
— Ти спаси живота ми, Мер.
Очите ми прескочиха от крака му към лицето му.
— Изстрелът ти изплаши бунтовника и ми даде достатъчно време да стрелям по него. Ако не го беше направила, щеше да ме улучи в гърба, и край. Благодаря ти. Избърсах очите си.
— А ти колко пъти си спасявал моя живот? Беше крайно време да ти се реванширам. Той се усмихна.
— Май наистина геройствата ме влекат, а?
— Винаги си преследвал ролята на рицар в лъскави доспехи. — Поклатих глава, спомняйки си колко много беше направил за хората, които обичаше.
— Мер, изслушай ме сега. Когато казах, че винаги ще те обичам, говорех от сърце. И мисля, че ако бяхме останали в Каролина, досега щяхме да сме щастливо женени. Бедни, но щастливи. — Той се усмихна горестно. — Само че не останахме в Каролина. И ти се промени. Аз също. Беше права, като каза, че така и не дадох шанс на друго момиче, и едва ли щях, ако не ни бяха връхлетели всички тези беди. Вродено ми е да се боря за теб, Мер. Доста време ми отне да проумея, че вече не искаш да го правя. Но след това бързо осъзнах, че и аз самият не го искам.
Взирах се в него смаяна.
— Винаги ще притежаваш част от сърцето ми, Мер, но вече не съм влюбен в теб. Понякога си мисля, че все още имаш нужда от мен и ме искаш до себе си, но не знам дали съм прав. Заслужаваш далеч повече от мъж, останал с теб заради чувство за дълг.
Аз въздъхнах.
— А ти заслужаваш повече от жена, останала с теб от примирение.
Той ми протегна ръка и аз я поех.
— Не искам да ми се сърдиш.
— Не ти се сърдя. И е хубаво да знам, че ти също не си ми ядосан. Дори да е мъртъв, пак ще го обичам.
Аспен сбърчи чело.
— Кой да е мъртъв?
— Максън — пророних аз, готова пак да избухна в сълзи.
След кратка пауза Аспен отвърна:
— Максън не е мъртъв.
— Какво?! Но онзи страж каза, че не бил тук и…
— Разбира се, че няма да е тук. Все пак е крал. Възстановява се в стаята си.
Хвърлих се да го прегърна и той простена под тежестта на тялото ми; но бях твърде щастлива, за да внимавам. После хубавата и лошата новина се сляха ведно. Отстъпих бавно назад.
— Кралят е мъртъв?
Аспен кимна.
— Кралицата също.
— Не! — потреперих аз, примигвайки отново. Каза ми, че мога да я наричам „мамо". Какво щеше да прави Максън без нея?
— Всъщност, ако не се бяха намесили северняшките бунтовници, вероятно и Максън нямаше да оцелее. Те наклониха везната в наша полза.
— Наистина ли?
Очите му се изпълниха с възхищение и благодарност.
— Трябвало е те да ни обучават. Сражават се по съвсем различен начин. Знаеха как
да реагират. Разпознах Огъст и Джорджа в Банкетния салон. Извън стените на двореца ги чакали подкрепления. Веднага щом хората им надушили, че има нещо гнило… е, вече знаят как да се промъкнат в двореца по възможно най-бързия начин. Нямам представа откъде са се сдобили с оръжия, но без тяхната подкрепа бяхме загубени. Мозъкът ми едва побра новата информация. Все още сглобявах парчетата от пъзела, когато вратата се отвори рязко, смущавайки тихия шепот в амбулаторното крило. Макар роклята u да беше съдрана, а косата u провиснала покрай лицето и, моментално разпознах тревожното и изражение.