Аз кимнах. Все още не успявах да възвърна гласа си.
Той преглътна и повдигна здравото си рамо.
— Обичам те — каза простичко. — Трябваше да съм ти го признал отдавна. Вероятно така щяхме да си спестим цял куп глупави грешки. Но като се замисля — добави той с усмивка, — май именно всички препятствия по пътя ни ме накараха да се влюбя така силно в теб.
От ъгълчетата на очите ми потекоха сълзи и единствено миглите ми ги възпряха да се търкулнат надолу.
— Говорех искрено. Сърцето ми ти принадлежи. Както вече знаеш, предпочитам да умра, вместо да те гледам как страдаш. Когато ме простреляха и паднах на земята, уверен, че животът ми се изплъзва, само ти беше в мислите ми.
Наложи му се да направи пауза. Преглътна и ясно си пролича, че и той е на ръба на сълзите. След миг мълчание продължи:
— В онези секунди скърбях по всичко загубено. По това, че нямаше да те видя как вървиш към олтара, че нямаше да те разпозная в личицата на децата ни, че нямаше да гледам как косата ти посребрява. Но в същото време изпитах облекчение. Щом умирах, за да живееш ти — отново вдигна непострадалото си рамо, — нямах нищо против.
В този момент вече загубих контрол и сълзите ми шурнаха неудържимо. Как изобщо си бях въобразявала преди, че знам какво е да бъдеш обичан? Нищо, преживяно досега, не можеше да се сравни с чувството, което в този миг бликна от сърцето ми, изпълвайки всяка част от мен с блажена топлина.
— Америка — продължи любвеобилно Максън, принуждавайки ме да подсуша очи и да го погледна, — съзнавам, че вече ме възприемаш като крал, но нека ти изясня нещо; - това не е заповед, а молба. Умолявам те, направи ме най-щастливият мъж на тази земя. Окажи ми честта да станеш моя съпруга.
Не бях способна да изразя гласно радостта си. Затова тялото ми заговори вместо мен. Хвърлих се в обятията на Максън, сигурна, че никога нищо нямаше да ни раздели. Като ме целуна, почувствах как животът ми си идва на мястото. Бях открила всичко, за което някога бях мечтала — дори и онова, което не бях предполагала, че търся… намерих го тук, в прегръдките на Максън. А ако той беше моята пътеводна светлина, моята вечна опора, можех да покоря целия свят.
Не исках да отлепям устни от неговите, но Максън се отдръпна назад, за да ме погледне в очите. И тогава го видях в лицето му: бях си у дома. И най-сетне успях да призова гласа си.
- Да
ЕПИЛОГ
Старая се да не треперя, но безуспешно. С всяко момиче би било така. Денят е значим, роклята е тежка, а очите наоколо са безброй. Трябва да запазя самообладание, но цялата тръпна.
Знам, че отворят ли вратите, ще зърна Максън пред олтара, затова опитвам да удържа на обещанието си и да се отпусна, докато всички кръжат трескаво край мен.
— О! Наш ред е! — обажда се мама, отчела промяната в музиката. Силвия привиква с ръка семейството ми. Джеймс и Кена са готови за появата си. Джерад търчи насам-натам, измачквайки костюма си, а Мей отчаяно се мъчи да го задържи намясто поне за две секунди. Макар и братчето ми да е малко рошаво, всички имат учудващо царствена осанка днес.
Колкото и да се радвам, че любимите ми хора са край мен, не мога да не страдам, че татко го няма. Въпреки това усещам безплътното му присъствие; шепне в ухото ми колко ме обича, колко е горд с мен, колко съм хубава в булчинската си рокля. Познавах го толкова добре, че знам точно кои думи би използвал в този важен ден; дано винаги е така, дано никога не ме напусне.
Така съм потънала в мисли, че Мей ме стряска с гласчето си.
— Прекрасна си, Ами — казва и протяга ръка да докосне пищната висока яка на роклята ми.
— Мери е надминала себе си, а? — отвръщам аз, докосвайки изящната u материя.
Мери е единствената от първите ми три прислужнички, която още е с мен. В дните след бунтовническата атака открихме, че сме се простили с много повече хора, отколкото първоначално бяхме предполагали. Луси оцеля, но впоследствие реши да се оттегли от службата си в двореца, а Ан просто изчезна безследно.
Поредната празнота в днешната церемония.
— Божичко, Ами, цялата трепериш. — Мей сграбчва ръцете ми и опитва да ги укроти, присмивайки се на обтегнатите ми нерви.
— Знам, но нищо не мога да направя.
— Марли — виква Мей. — Ела да успокоим Америка.
Едничката ми шаферка се отзовава с блеснали от щастие очи. Сега, когато и двете са до мен, напрежението наистина започва да се поразсейва.
— Не се тревожи, Америка, сигурна съм, че няма да те остави сама пред олтара — шегува се тя. Мей прихва да се смее, а аз махвам укорително с ръка към двете.