— Не се притеснявам, че ще размисли! Боя се, че ще се препъна или ще произнеса грешно името му, или нещо такова. Много съм талантлива в гафовете — оплаквам им се аз.
Марли долепва чело до моето.
— Нищо не може да обърка днешния ден.
— Мей! — изсъсква мама.
— Тръгвам, иначе мама ще побеснее. Ще се видим отпред. — Едва докосва с устни бузата ми, стараейки се да не остави петно от червило, и се отправя към вратата. Музиката засвирва и всички вкупом свиват зад ъгъла, тръгвайки по очакващата ме пътека.
Марли отстъпва назад.
— Аз ли съм наред?
— Да. Този цвят много ти отива, между другото.
Тя вирва хълбок, позирайки в шаферската си рокля.
— Имате безупречен вкус, Ваше Величество.
Аз вдишвам рязко.
— Още никой не ме е наричал така. О, господи, почти всички ще се обръщат към мен с това название. — Опитвам да привикна с думите. Коронацията е част от сватбата ни. Първо се вричам на Максън, после и на Илеа. Първо пръстените, после и короните.
— Не започвай пак да се изнервяш! — предупреждава ме тя.
— Старая се! Не че не бях подготвена за предстоящото, но… просто много ми се струпва за един ден.
— Ха! — възкликва тя, а оркестърът засвирва друга мелодия. — Почакай до довечера.
— Марли!
Преди да съм успяла да я смъмря, приятелката ми се измъква с дяволито намигване, карайки ме да се усмихна. Толкова се радвам, че отново присъства в живота ми. Официално я провъзгласих за една от помощниците си, а Максън стори същото с Картър. Така дадохме на народа ясна представа за промените, които Максън щеше да въведе след коронясването си, и с радост открихме, че много хора ги приветстват.
Заслушвам се в напрегнато очакване. Знам, че познатите тонове ще зазвучат съвсем скоро, ето защо се възползвам от момента да поизпъна роклята си.
Великолепна е. Снежнобялата u материя следва извивките на ханша ми, след което се разстила в ефирни вълни, стигащи чак до пода. Късите u дантелени ръкави преминават във висока, царствена яка. Над роклята съм заметната палто, наподобяващо перелина, което се стеле по земята зад мен като шлейф. Ще го сваля на приема след сватбената церемония, където възнамерявам да танцувам със съпруга си до припадък.
— Готова ли си, Мер?
Обръщам се към Аспен.
— Да, готова съм.
Той ми предлага ръка и аз го хващам под лакът.
— Изглеждаш невероятно.
— И ти не си за изхвърляне така наконтен — коментирам аз. Усмихвам се, но знам, че усеща колко съм притеснена.
— Няма защо да се тревожиш — казва ми той, а увереното му изражение ми вдъхва вяра, че е прав. Както винаги.
Поемам си дълбоко въздух и кимвам.
— Така. Само ме дръж, ако тръгна да падам, става ли?
— Не бой се. Ако ми се стори, че не те държат краката, ще ти услужа с това. — Показва ми тъмносиния си бастун, специално изработен за официалната му униформа, и идеята ме разсмива.
— Така те искам — казва той, доволен да ме види истински усмихната.
— Ваше Величество? — обажда се Силвия. — Време е. — Гласът u има леко благоговеен тон.
Кимвам u и двамата с Аспен се отправяме към вратите.
— Разбий ги — казва ми той малко преди музиката да зазвучи по-силно и вратите да се отворят, разкривайки ни пред гостите.
Целият страх нахлува обратно в тялото ми. Макар че се бяхме постарали списъкът с гости да е възможно най-кратък, стотици хора обточват пътеката, която ще ме отведе до Максън. Всички стават да ме приветстват, а не виждам бъдещия си съпруг.
Имам нужда единствено да зърна лицето му. Открия ли онези трезви очи, ще намеря сили да се справя.
Усмихвам се, опитвайки да запазя самообладание, докато кимам любезно на гостите и им благодаря, задето са ни уважили с присъствието си. Аспен обаче ме познава.
— Спокойно, Мер.
Обръщам поглед към него и насърчението в лицето му наистина помага. Продължавам напред.
Не демонстрираме особена грация по пътя си към олтара. Нито пък пъргавина. Заради ранения крак на Аспен се налага да куцукаме бавно по пътеката. Но кой друг можеше да ме предаде на младоженеца? Кой друг бих пожелала да ме предаде?
Аспен беше приел да изиграе различна роля в живота ми. Не тази на възлюбения, не тази на мой приятел, а тази на мой най-близък роднина.
Бях очаквала да ми откаже, опасявайки се, че може да му прозвучи обидно. Той обаче беше заявил, че за него ще е чест, и ме беше прегърнал сърдечно.
Всеотдаен и предан — до последно. Такъв е моят Аспен.