Най-сетне виждам познато лице сред тълпата. Луси е тук, седнала до баща си. Сияе от гордост заради мен, макар че всъщност не може да откъсне очи от Аспен. Той поизопва гръб, докато минаваме покрай нея. Знам, че скоро ще настъпи и техният ред, и нямам търпение. Аспен беше направил най-добрият избор.
Редовете, намиращи се най-близко до олтара, са отредени за момичетата от Избора. Проявили са голяма смелост да се върнат в двореца заради мен, като се има предвид, че не всички, които трябваше да присъстват, са тук. Въпреки това се усмихват; дори Крис, макар и тъгата да прозира в очите и. Толкова ми се иска и Селест да е сред тях, че се изумявам от самата себе си. Представям си я как врътва очи и ми намига съзаклятнически. Как ми отпраща някоя духовита реплика, почти надменна, но и не съвсем. Много, много ми липсва.
Липсва ми и кралица Амбърли. Колко ли щеше да се радва на този ден, когато най-сетне щеше да се сдобие с дъщеря. Имам чувството, че бракът с Максън ми дава право да я обичам по този начин — като моя майка. И несъмнено ще е така до края на живота ми.
После виждам мама и Мей, така силно доближени една за друга, че изглеждат
така, сякаш се крепят. Покрай тях надничат безброй усмивки. Затрогващо е да знам, че съм обградена от толкова много любов.
Така погълната съм от заобикалящите ме лица, че забравям колко близо съм вече до олтара. Обръщам поглед напред… и той ме чака там.
В този миг целият околен свят изчезва.
Няма ги телевизионните камери, няма ги ослепителните светкавици. Само двамата сме. Аз и Максън.
Носи короната си и костюма със синия шарф и медалите. Какво бях казала първия път, когато го бях видяла в този му вид? Че мястото му е при полилеите на тавана, ако не се лъжа. Усмихвам се, спомняйки си дългото пътешествие, което ни беше довело до тук, до олтара.
Последните няколко стъпки на Аспен са бавни, но стабилни. Достигаме целта си и се обръщам към него. Аспен ме дарява с още една усмивка, а аз се протягам да целуна бузата му, сбогувайки се с толкова много неща. Споглеждаме се за момент, после той взима ръката ми и я слага в тази на Максън, предавайки ме на бъдещия ми съпруг. Двамата си кимват един на друг, а по лицата им се чете единствено уважение. Едва ли някога ще разбера какво се е вихрило помежду им, но в този момент цари разбирателство. Аспен се отръпва назад, а аз самата пристъпвам напред, устремявам се към мястото, което никога не бях предполагала, че ще достигна.
Двамата с Максън се доближаваме един до друг и церемонията започва.
— Здравей, скъпа моя — прошепва ми той.
— Не започвай отново — предупреждавам го аз и по лицата ни се изписват усмивки.
Той хваща ръцете ми така, сякаш са единствената му връзка със земята, и аз съсредоточавам вниманието си в допира му, готвейки се да изрека оброчните думи, обещанията, които никога няма да престъпя. Силата на този ден е наистина магическа. Но още отсега знам, че няма да живеем във вълшебна приказка. Знам, че ни чакат тежки моменти, смутни времена. Знам, че нещата няма винаги да се случват така, както ние искаме… и ще трябва да си припомняме един на друг, че сами сме си избрали тази съдба. Не всички ветрове ще са попътни.
Това не е щастлив край.
Много повече е.