— Какво искаш да кажеш?
— Той кара поршето само в следобедите. Взема го някъде около дванайсет и половина и тръгва. Малко след пет се връща.
И излиза през офис центъра, добави Кавано наум. После сяда в кафенето отсреща и гледа дали някой не го следи.
21.
Видял ме е. Трябва да допусна, че копелето ме е видяло. Кавано се отдалечаваше от гаража, който, както вече бе разбрал, бе гранична бразда между Джошуа Картър и онази самоличност, дадена му от Карен. Насочил се обратно по Дел Монте Авеню, той бе абсолютно убеден, че някъде около гаража Прескот си е оставил друга кола. Такава, която не привлича вниманието, която се слива с околните така, както го бе научил Кавано.
Той полагаше всички усилия да не гледа в огледалото за обратно виждане. Не искаше да дава и най-малкия повод, който би накарал Прескот да си помисли, че Кавано смята, че е следен. С нерви, опънати до скъсване, той кривна вляво и се насочи към историческата част на Монтерей. Скоро разбра, че кара по Канъри Роу, където бутиците и кафенетата бяха заменили рибените консервни фабрики от времето на Джон Стайнбек, но това не го развълнува. Вдясно от него слънцето се бе спуснало ниско над океана. И това не го развълнува.
Следвай ме, молеше се той настоятелно. Следвай ме.
Опита се да си представи как работи съзнанието на Прескот в момента. Първата му мисъл щеше да бъде да изчезне от района Кармел-Монтерей по най-бързия начин. Но според него бе се провалила само самоличността на Джошуа Картър. Ако Прескот приемеше, че Кавано действа сам, както и изглеждаше, щеше ли да реши да предпази фалшивата самоличност, дадена му от Карен, като елиминира заплахата, хуквайки да преследва Кавано? Всичко зависеше от това дали Прескот харесва новия си живот, от това дали е готов да се раздели с него или не. Щеше ли да избяга, или щеше да предпази самоличността, заради която вече бе убил петима души?
Кавано караше с равномерна скорост, без да предприема каквито и да било маневри за измъкване. Канъри Роу се оказа улица без изход и той се принуди да свърне вляво, а след това вдясно, но все пак без да променя скоростта и посоката, следвайки извивките на океана вдясно от него. Слънцето бавно залезе, потапяйки околността в кървавочервени отблясъци. Кавано не погледна нито веднъж в огледалото за обратно виждане. Нито веднъж не издаде с нищо съмненията си, че е следен. Подмина няколко панорамни паркинга по пътя и накрая спря на един с няколко коли на него. Отби колата от пътя и я спря далеч от тях, после излезе, прекоси настилката и се насочи към многобройните камъни по брега на океана.
Там той извърши постъпка, която с изненада установи, че може да бъде наречена храбра, макар да не мислеше, че е нещо, с което би могъл да се гордее. Избра две ниски скали близко една до друга, седна на едната и сложи обувките си на другата. Настанил се с гръб към паркинга, той постави ръце на коленете си и зачака.
Залезът бе окъпал океана в златнорозово. Усещаше хладния ветрец, носещ солена прах от вълните, с която бяха покрити скалите наоколо. Но единственото, което привлече вниманието му, бе звукът от отбила от пътя кола и спирането й на паркинга.
Двигателят остана да работи. Отвори се и след това се затвори врата. Въпреки рева на прибоя, Кавано долови стъпките, прекосяващи паркинга. После чу хрускането на камъчетата и мидичките под обувките, наближаващо скалите, върху които бе седнал.
Стъпките спряха зад него.
Страхът у него крещеше да се бие или да бяга. Докато Кавано седеше, без да променя беззащитната си позиция, нервите му се опъваха, пулсираха и трепереха, искайки нови и нови порции кислород и по-голям приток на кръв.
— Как ме намери? — Гласът на Прескот потрепери точно както и първия път, когато се бяха видели.
— „Лятно място“ и „Посвири ми малко“. — Дланите на Кавано се изпотиха.
Известно време единственият шум, нарушаващ тишината, бе прибоят.
— Наблюдателен си.
— А ти бързо се учиш. В някой друг живот сигурно щеше да бъдеш агент-протектор. — Наблягай на суетата и гордостта му, каза си Кавано.
— Винаги ли говориш добри думи на хора, които искаш да убиеш?
— Вече не искам да те убивам — отвърна Кавано, без да отмества поглед от залеза.
— Може би по този начин искаш да ме накараш да не убивам теб?
— Не си дошъл тук за това. В противен случай досега да си дръпнал спусъка.
— Тогава защо съм дошъл?
— За да говориш с мен. — Кавано се стараеше да диша нормално.
Отново единствените звуци бяха прибоят и тихо мъркащият намясто двигател.
— Дръж си ръцете на коленете. И продължавай да гледаш към водата — каза Прескот.
Ветрецът леко се усили и в този момент Кавано долови стъпки по камъчетата. В периферното му зрение отдясно се появи едра фигура, заобикаляйки скалата недалеч от него. Ръката на Прескот бе скрита под сакото и вероятно стискаше пистолет.